Шантарам

Мисията беше опасна. По онова време Заир беше неутрална ничия земя между кървавите войни — подстрекавани от Великите сили — бушуващи в Ангола, Мозамбик, Намибия, Судан, Уганда и Конго. Страната беше личният феод на очевидно побъркания диктатор Мобуту. Процент от печалбата от всяко престъпление в кралството влизаше в джоба му. Мобуту беше любимец на западните сили, защото купуваше всички скъпи оръжия за убиване, които те му предложеха. И да са били загрижени, че ги насочва срещу профсъюзни активисти и други социални реформатори в родината си, публично те никога не изразиха тревогата си. Западните правителства посрещаха диктатора на разкошни кралски и президентски приеми, докато стотици мъже и жени бяха изтезавани до смърт в неговите затвори. Същите правителства ме преследваха чрез международното полицейско разузнаване Интерпол и нямах никакво съмнение, че техният съюзник с най-голямо удоволствие би ме довършил вместо тях — като премия, така да се каже — ако паспортната мисия се провалеше и ме арестуваха в неговата столица.

Но въпреки това безумието на Киншаса ми хареса — град, който процъфтяваше като отворен пазар за търговията на всевъзможна контрабанда: от злато и наркотици до ракетни установки. Градът беше пълен с наемници, бегълци, престъпници, черноборсаджии, спекуланти и сурови опортюнисти с разярени погледи от цяла Африка. Там се чувствах като у дома си и бих останал и по-дълго, но трябваше да предам паспортите и да ми изплатят сто и двайсетте хиляди долара. Парите бяха на Кадербай и исках да ги предам колкото се може по-бързо. Хванах първия обратен полет за Бомбай и докладвах на Абдул Гани.

От тази мисия спечелих десет хиляди американски долара, добих впечатление за терена и се запознах с африканския клон на мрежата на Гани. Опитът си струваше риска, мислех тогава. Парите не бяха важни. Бих се хванал и за половината сума или дори по-малко. Знаех, че животът на повечето хора в Бомбай протичаше много по-евтино.

Нещо повече, имаше я и опасността. За някои опасността е вид наркотик или дори афродизиак. Като беглец, живеещ всеки ден и всяка нощ със страха, че ще бъда убит или заловен, за мен опасността бе нещо друго. Тя беше едно от копията, с което убивах дракона на стреса. Тя ми помагаше да заспя. Когато отивах на опасни места и вършех опасни неща, ме заливаше нов и по-различен страх. Този нов страх заглушаваше ужаса, който твърде често ме тревожеше, докато бях буден. Когато изпълнех задачата и новият страх утихнеше и си отидеше, аз се задавях от изтощен покой.

И не бях сам в тази жажда за опасни задачи. Докато работех, срещнах други агенти, контрабандисти и наемници, чиито трескави погледи и подпалени от адреналина рефлекси бяха същите като моите. Точно като мен всички те бягаха от нещо, което не можеха да забравят и срещу което не можеха да се изправят. И само парите от опасността, спечелени от безразсъден риск, им помагаха да избягат за няколко часа и да заспят.

Последваха второ, трето, четвърто пътуване до Африка без инциденти. Използвах три различни паспорта, всеки път заминавах и пристигах на различно международно летище и ползвах вътрешните линии за Бомбай. Полетите с двойно прехвърляне между Делхи и Бомбай продължиха. Задачите за специалисти, които изпълнявах заедно с валутните дилъри на Халед и някой от търговците на злато, ми отваряха достатъчно работа — през повечето време, за да не мисля твърде много и за Карла.

В края на мусона посетих бордея и придружих Касим Али на всекидневната му обиколка. Докато проверяваше отводнителните канали и нареждаше повредените колиби да се поправят, си спомних как му се възхищавах и зависех от него, когато живеех в коптора. Вървейки до Касим Али, обут с новите си кубинки и черни джинси, аз гледах как силни младежи, босоноги и облечени с лунги, копаеха и стържеха с ръце като мен някога. Гледах ги как укрепват оцелелите стени и прочистват запушените канали, за да остане сух бордеят до края на дъждовете. И им завиждах. Завиждах им за това колко важна работа вършат и за ревностната им отдаденост. Някога толкова добре я познавах — тази пламенна и безрезервна отдаденост. Спечелвах гордите и благодарни усмивки на тукашните жители, когато свършехме мръсната работа. Но този живот за мен беше свършил — и неговите добродетели и безценни утехи бяха далечни и невъзвратими като живота, който познавах и загубих в Австралия.