Шантарам

Но и тези „книги“ си имаха приложения. Можеше да се ползват, като се махаха шевовете и чистите страници се влагаха в някой друг паспорт. Вътре в Индия се използваха и за други неща. Въпреки че чужденците бяха длъжни да представят паспортите си за попълване на С формуляра, когато се регистрираха в хотел, във всеки град имаше местенца, където не бяха чак толкова придирчиви към приликата или липсата й между паспорта и приносителя му. В тези хотели всеки паспорт вършеше работа. Въпреки че с такъв прецакан паспорт не можеше да излезе от Индия, един мъж или жена можеше да го ползва, за да се придвижва спокойно вътре в страната и да покрие минимума законови изисквания, които законопослушните хотелски управители бяха длъжни да спазват.

Чистите книги, които минаваха митническата проверка, минаваха през втори филтър в офисите на въздухоплавателните компании. Всички най-големи компании си имаха собствени списъци с криминално издирвани или прецакани паспорти. Включването на име и номер на паспорта в списъка можеше да се дължи на всичко — от лош кредитен рейтинг или измами на аеролинии до всякакви инциденти с грубиянско поведение на пътник в самолета. Съвсем естествено, когато контрабандистите заминаваха, за да вършат престъпленията си, те искаха да избегнат всякакво внимание извън рамките на най-повърхностното и рутинното от страна на персонала на компанията, митницата или полицията. Прецаканият паспорт, независимо по каква причина, не им вършеше работа. Агентите на Абдул Гани в офисите на повечето големи авиокомпании в Бомбай проверяваха номерата и имената на придобитите от нас паспорти и докладваха кои са прецакани. Чистите книги, които минеха и през двата филтъра — малко по-малко от половината придобити — биваха продавани или използвани от куриерите на Кадер.

Клиентите, които купуваха нелегалните паспорти на Гани, се деляха на три основни категории. Първите бяха икономически бежанци — хора, прогонени от земите си от глада или решили да търсят по-добър живот в нова страна. Имаше турци, които искаха да работят в Германия, албанци, които искаха да работят в Италия, алжирци, които искаха да работят във Франция, и хора от няколко азиатски страни, които искаха да работят в Канада и Съединените щати. Семейство, група семейства, а понякога и цяло село събираха оскъдните си припечелени пари, за да купят един от паспортите на Абдул и да пратят любимия син в някоя от обетованите земи. След като заминеше, той се хващаше на работа, за да върне заема и по-нататък да купи нови паспорти за други млади мъже и жени. Паспортите вървяха на цена между пет и двайсет и пет хиляди долара. Мрежата на Кадербай продаваше всяка година по около стотина от тези паспорти на бедността и годишната му печалба от тях, като се извадят всички разноски, беше повече от един милион долара.

Политическите бежанци съставяха втората категория клиенти. Катаклизмите, които пращаха тези хора в изгнание, често бяха жестоки. Те бяха жертви на войни и конфликти на обществена, верска и етническа основа. Понякога катаклизъмът беше законен — хиляди жители на Хонконг, непризнати за британски граждани, ставаха потенциални клиенти с едно драсване с писалка, когато през 1984 г. Великобритания подписа намерението си да върне на Китай колониалното си владение след тринайсетгодишен период на суверенитет. По цял свят по всяко време имаше двайсет милиона бежанци, живеещи в лагери и приюти. Паспортните агенти на Абдул Гани никога не оставаха без работа. Една нова „книга“ струваше на тези хора от десет до петдесет хиляди долара. По-високите цени се определяха от по-големите рискове при промъкването във военни зони и по-голямата нужда да избягаш от тях.

Третата група клиенти за незаконните „книги“ на Абдул бяха престъпниците. Понякога тези престъпници бяха хора като мен — крадци, контрабандисти, наемни убийци, които имаха нужда от нова самоличност, за да са една крачка пред полицията. Специалните клиенти на Абдул Гани обаче бяха мъже, които по-скоро строяха затвори и ги пълнеха, отколкото да лежат в тях. Те бяха диктатори, лидери на военни преврати, тайни полицаи и бюрократи от корумпирани режими, принудени да офейкат, след като се разкриеха престъпленията им или режимът паднеше. Един угандийски бежанец — мъж, с когото контактувах лично — беше откраднал повече от един милион долара, отпуснати от международни валутни агенции за строеж на важни учреждения, включително на детска болница. Болницата така и не била построена. Вместо това болните, ранените и умиращите деца били извозвани в един далечен лагер и оставяни сами да се оправят. На уговорената от мен среща в Киншаса, Заир, мъжът ми плати двеста хиляди долара за две „книги“ — идеален, съвсем чистичък швейцарски паспорт и оригинален, непокътнат канадски — и замина благополучно за Венецуела.