Шантарам

— Разбира се, знам, баба — усмихна се шофьорът. — Разбрахме се с Абдул. Точно сега нямаме долари, пич. Всичките са вързани с други сделки. И затова плащаме в маврицийски рупии. На връщане у дома можеш да ги обмениш в долари, йаар.

Въздъхнах и задишах бавно, налагайки тишина върху малката вихрушка, в която настроението превръщаше мислите ми. Погледнах навън. Все едно бяхме паркирали сред зелен горски пожар. Високи растения, зелени като очите на Карла, се люлееха и тръпнеха на вятъра навсякъде около нас. Не се виждаше никой и нищо, освен нас.

— Я да видим какво имаме тук. Десет паспорта по седем хиляди долара парчето. Това прави седемдесет хиляди долара. При обменен курс, да речем, трийсет маврицийски рупии за долар, това прави не по-малко от два милиона и сто и десет хиляди рупии. Затова носите такава голяма чанта. А сега, господа, простете, ако ви се сторя тъп, но къде точно, да го еба, ще обменя два милиона рупии в долари без шибан валутен сертификат?

— Няма проблеми — отвърна бързо шофьорът. — Ние имаме чейнджаджия, йаар. Първокласен. Ще ти ги обмени. Всичко е уредено.

— Добре — усмихнах се аз. — Да вървим при него.

— Ще трябва да отидеш там сам, пич — засмя се радостно пътникът. — Той е в Сингапур.

— Сингапур, заеби!

— Не се разстройвай толкова, йаар — зауспокоява ме шофьорът. — Всичко е уредено. Абдул Гани е навит. Днес ще ти се обади в хотела. Ето, вземи тази визитка. На връщане у дома се отбиваш в Сингапур… Добре де, добре, Сингапур не ти е точно по път за Бомбай, но ако първо отлетиш там, ще ти е на път, нали така? Та, когато слезеш в Сингапур, отиваш при този тип на визитката. Той има лиценз за обмяна на валута. Човек на Кадер е. Ще ти смени всичките рупии в долари и готово. Няма проблеми. Дори има и бонус за теб. Ще видиш.

— Добре — въздъхнах аз. — Да се връщаме в хотела. Ако Абдул го потвърди, ще сключим сделката.

— В хотела… — шофьорът смъкна очилата върху очите си, напомнящи мишени за дартс.

— В хотела! — повтори пътникът и жълтото торпедо се понесе обратно по криволичещите улички.

Пътуването през Сингапур мина без засечки и валутното фиаско в Мавриций ми донесе няколко неочаквани ползи. Сдобих се с нова ценна връзка в лицето на сингапурския чейнджаджия — индиец от Мадрас на име Шеки Ратнам — и за пръв път видях — отлитайки от Сингапур за Бомбай — доходоносната контрабанда с камери и електроуреди, купени от безмитния магазин.

След като предадох доларите на Абдул Гани, взех моя дял и потеглих към хотел „Оберой“, за да се срещна с Лиса Картър, се почувствах деен и обнадежден за пръв път от твърде много време. Започнах да мисля, че може би съм отхвърлил мрачните настроения, обзели ме след сватбената нощ на Прабакер. Бях пътувал до Заир, Мавриций и Сингапур с фалшиви паспорти, без да събудя ни най-малко подозрение. В бордея оцелявах ден за ден от малките комисиони, които вземах от туристите, и разполагах само с компрометирания си новозеландски паспорт. Само година по-късно живеех в модерен апартамент, джобовете ми се издуваха от прясно спечелени престъпни пачки и имах пет паспорта с пет различни имена и националности, всичките с моята снимка. Светът на възможностите се отваряше пред мен.

Хотел „Оберой“ се намираше в Нариман Пойнт, на дръжката на златния сърп на Крайморския булевард. Гара Чърчгейт и фонтанът „Флора“ се намираха на пет минути пеша от него. Още десет минути в едната посока водеха до гара Виктория и пазара „Крофорд“. Десет минути в другата посока след фонтана „Флора“ водеха до „Колаба“ и монумента „Портата“. „Оберой“ не беше известен от пощенските картички като хотел „Тадж“, но го компенсираше с характер и атмосфера. Пиано барът му например беше малък шедьовър от светлина и хитро разположени уединени местенца, а бирарията му решително се съревноваваше за титлата „най-добрият ресторант в Бомбай“. Заради ярката дневна светлина, когато влязох в сумрачната, богато обзаведена бирария спрях и замигах, докато погледът ми не откри Лиса и нейната компания. Тя и още две момичета седяха с Клиф де Суза и Чандра Мехта.

— Дано не съм закъснял — казах аз, докато се ръкувах с всички.

— Не, мисля, че всички ние сме подранили — пошегува се Чандра Мехта. Гласът му отекна в цялата стая.

Момичетата се разкикотиха истерично. Казваха се Рита и Гита. Бяха начинаещи актриси на най-ниското стъпало — обяд с ключови играчи от втория ешелон — и преливаха от опулен ентусиазъм, на крачка от паниката.