Шантарам

Хероинът е камера за сензорна депривация за душата. Докато плаваш по мъртвото море на упоението от дрогата, не усещаш нито болка, нито угризения, нито срам, няма чувство за вина и скръб, няма депресия, няма и страст. Заспалата вселена влиза и обгръща всеки атом на съществуването. Безчувственият мир и покоят разпръскват страха и страданието. Мислите се носят като водорасли в океана и се стапят в далечната сива сънливост, неосъзнати и неопределими. Тялото изпада в криогенна дрямка — безразличното сърце бие вяло, а дишането бавно се превръща в случаен шепот. Плътно вцепенение подобно на Нирвана сковава крайниците, а надолу, в дълбините, спящият се плъзга полекичка към забвението — съвършеното и вечно дрогиране.

За това химическо опрощение се плаща — като и за всичко останало във Вселената: със светлина. Първата светлина, която наркоманите изгубват, е светлината на очите. Очите на наркомана са празни като очите на гръцките статуи, като смачкано олово, като дупка от куршум в гърба на мъртвец. Следващата изгубена светлина е светлината на страстта. Наркоманите убиват страстта със същото оръжие, което използват и за надеждата, мечтата и честта: с тоягата, издялана от техния копнеж. И когато всякаква друга светлина на живота си е отишла, последната изгубена светлина е светлината на любовта. Рано или късно, когато се стигне до последната доза, наркоманът ще предпочете да предаде любимата, отколкото да се лиши от друсане; рано или късно всеки наркоман се превръща в дявол в изгнание.

Реех се. Носех се по вълните на течността от лъжицата — лъжицата, голяма колкото стаята. Салът на парализата от опиата се люлееше върху езерцето в нея, а пресичащите се греди над главата ми като че съдържаха отговор, някакъв отговор, в симетрията си. Гледах гредите и знаех, че отговорът е там и че би могъл да ме спаси. А после отново затварях очите си от смачкано олово и губех представа за всичко. Понякога се събуждах. Понякога бях достатъчно буден да поискам още от вцепеняващия наркотик. Понякога бях достатъчно буден, че да си спомня всичко.

Нямаше погребение за Абдула, защото нямаше тяло, което да погребат, ние да погребем. Трупът му беше изчезнал в разгара на бунта, също като трупа на Маурицио — напълно, като на лумнала умираща звезда. Отнесох заедно с другите тялото на Прабакер на гат-кладата. Тичах с тях по улиците. Тичах с тях под окичения с гирлянди товар — неговото телце — и нареждах имената на Бога, а после гледах как тялото му изгаря. След това скръбта заскита по уличките на бордея, а аз не можах да остана там, за да го помена със събралите се приятели и роднини. Те стояха близо до мястото, където само преди седмици Прабакер се ожени. Опърпаната украса от сватбата още висеше от покривите на някои колиби. Поговорих с Касим Али, Джони, Джитендра и Кишан Манго, но ги оставих и потеглих за Донгри. Имах някои въпроси към Абдел Кадер Хан, въпроси, които пъплеха в мен като тварите в ямата на Хасаан Обикуа.

Къщата до джамията „Набила“ беше затворена, заключена с тежки катинари, и тънеше в тишина. Никой в предния двор на джамията или на улицата с магазините не можа да ми каже къде е заминал, нито кога ще се върне. Сърдит и потиснат, отидох да видя Абдул Гани. Къщата му беше отворена, но прислугата каза, че е заминал от града на почивка и го очакват чак след седмици. Отбих се в цеха за паспорти и заварих Кришна и Вилу да бачкат. Те потвърдиха, че Гани им е оставил нареждания и достатъчно пари за около месец работа и казал, че заминава на почивка. Отидох в апартамента на Халед Ансари и заварих дежурен пазач, който ми каза, че Халед бил в Пакистан. Нямал представа кога намусеният пакистанец щял да се върне.

Останалите членове на Съвета на Кадеровата мафия също така внезапно и удобно бяха изчезнали. Фарид беше в Дубай. Гетерал Собхан Махмуд — в Кашмир. Никой не ми отвори, когато почуках на вратата на Кеки Дорабджи. Всички прозорци бяха със спуснати щори.

Раджубай, известен с това, че не пропускаше ден, без да се отбие в счетоводната си кантора във „Форта“, беше отишъл при болен роднина в Делхи. Дори и босовете и лейтенантите от втория ешелон бяха заминали от града или просто ги нямаше.

Тези, които бяха останали — агентите, занимаващи се със златото, валутните куриери и свръзките за паспорти из целия град — се държаха учтиво и дружелюбно. Работата за тях явно продължаваше със същото темпо и по същия начин. Собствената ми работа не се промени. Очакваха ме във всяко депо, обменно бюро, бижутериен магазин и други пунктове за свръзка в империята на Кадер. Бяха ми оставили нареждания при контрабандистите на злато, чейнджаджиите и мошениците, които изкупуваха и крадяха паспорти. Не бях сигурен дали това е комплимент — че на мен може да се разчита и ще се справя в отсъствие на Съвета — или ме смятат за толкова незначителен в тяхната схема, че не заслужавах дори обяснение.