Шантарам

Всички ние овладяваме нервността и стреса до една или друга степен с помощта на коктейл от химикали, освобождавани в мозъка. Едни от основните са групата на ендорфините — пептидни невротрансмитери, притежаващи болкоуспокояващи свойства. Нервността, стресът и болката предизвикват прилив на ендорфини в резултат на естествен защитен механизъм. Когато вземем някакъв опиат — морфин, опиум или особено хероин — тялото престава да произвежда ендорфини. А когато спрем опиатите, следва период от пет до четиринайсет дни, преди тялото да започне нов цикъл на производство на ендорфини. Междувременно, докато трае черното, мъчителното пълзене на тези една-две седмици без хероин и без ендорфини, ние разбираме какво всъщност са нервността, стресът и болката.

„Как е по време на хероиновата абстиненция?“ — попита ме веднъж Карла. Опитах се да й обясня. „Припомни си всеки момент от твоя живот, когато си била уплашена, много уплашена. Някой се промъква зад гърба ти, когато си мислиш, че си сама, и крясва, за да те стресне. Банда главорези те обкръжава. Падаш насън от много високо или стоиш на самия ръб на стръмна канара. Някой те натиска под водата и усещаш, че вече нямаш въздух, й се мяташ, бориш се и драпаш към повърхността. Губиш управлението на колата и виждаш как стената приижда към безгласния ти вик. После ги събери накуп, всички тези смразяващи ужаси, и ги почувствай едновременно, всичките наведнъж, час след час и ден след ден. Припомни си всички болки, които си изпитала някога — изгаряне с горещо олио, острия разрез на стъклото, счупената кост, синините от чакъла, когато падна на черния път през зимата, главоцепът, ухоболът и зъбоболът. И после ги събери накуп — всички тези стискащи слабините, свиващи стомаха писъци от болка — и ги почувствай едновременно, час след час и ден след ден. А после си припомни всяка своя мъка. Спомни си смъртта на свой близък. Спомни си как любим човек те е отхвърлил. Спомни си чувствата на провал и срам и неописуемо тежко разкаяние. И ги събери накуп, сърцераздирателните скърби и нещастия, и ги почувствай едновременно, час след час и ден след ден. Ето това е абстиненцията. Хероиновата абстиненция е живот с одрана кожа.“

Щурмът на тревогата върху незащитеното съзнание, мозъкът без естествени ендорфини, подлудява мъжете и жените. Всеки абстинентен наркоман е луд и лудостта е толкова свирепа и жестока, че някои умират от нея. Във временната лудост на този одран и изтормозен свят извършваме престъпления и ако оцелеем, след години, и оздравеем, вече здрави, си спомняме за престъпленията и се чувстваме окаяни, смутени и отвратени от себе си, също като мъжете и жените, които, изтезавани, предават другарите и родината си.

Цели два дни и две нощи в мъки. Знаех, че няма да издържа. Повръщането и диарията почти престанаха, но болките и тревогите с всяка минута ставаха все по-силни и по-силни. Отвъд пищенето на кръвта един спокоен, настоятелен глас нареждаше: „Можеш да прекратиш това… Можеш да се оправиш, можеш да прекратиш това… вземи парите… купи си доза… можеш да спреш болката…“

Леглото на Назир от бамбук и кокосови влакна се намираше в далечния ъгъл на стаята. Промъкнах се към него и се втренчих в якия афганец, все така седящ на килимчето си до вратата. Разтреперан и стенещ от болки, придърпах леглото по-близо до големия прозорец с изглед към морето. Награбих памучен чаршаф и започнах да го дера със зъби. Той поддаде на няколко места и го зараздирах на ивици по дължина. С трескави движения, почти в паника, метнах две дебели бродирани постелки върху леглото за дюшек и легнах отгоре. С две от ивиците завързах глезените си за леглото. С трета завързах лявата си китка. После легнах, извърнах глава и погледнах Назир. Държах последната ивица и го молех с очи да върже ръката ми за леглото. Тогава за пръв път се погледнахме еднакво откровено в очите.

Той стана от килимчето си и тръгна към мен. Взе парчето плат от ръката ми и върза дясната ми китка за рамката на леглото. Панически вик на попаднал в клопка човек се изтръгна от зейналата ми уста. И втори. Прехапах езика си, прегризах бузите си отвътре и кръвта шурна от устните ми. Назир кимна бавно. После откъсна още една дебела ивица от чаршафа и я усука като тирбушон. Пъхна я между зъбите ми, затегна я и я завърза на тила ми. Захапах опашката на дявола и изпищях. Извърнах глава и видях в прозореца собственото си отражение, привързано към нощта. В тези мигове бях Модена — чаках, гледах и крещях с очи.