Шантарам

Два месеца работех с тях всеки ден. Топях олово и други метали в малката пещ. Помагах да събираме подпалки и носех вода от извора в подножието на близката клисура. Тътрейки се през тънкия сняг, копаех нови тоалетни и внимателно запечатвах и прикривах тези, които се бяха напълнили. Струговах нови части и претопявах спираловидните метални стружки. Сутрин се грижех за конете, прибрани в друга пещера по-надолу в планината. Когато беше мой ред да доя козите, избивах маслото от млякото и помагах да печем хляб-наан. Ако някой мъж имаше нужда да се погрижат за раната, драскотината или навехнатия му глезен, аз вадех аптечката и се залавях да го лекувам.

Научих припевите на няколко песни и вечер, след като загасяхме огньовете и се скупчехме да се топлим, пеех тихо с мъжете. Слушах историите, които те разказваха шепнешком в тъмното, и Халед, Махмуд и Назир ми превеждаха. Всеки ден, когато те се молеха, и аз мълчаливо коленичех с тях. А нощем, увит в дишащия и хъркащия пашкул на техния сън с миризма на войници — мирис на дим от дърва, оръжейна смазка, евтин сапун с аромат на сандалово дърво, пикня, лайна, пот, просмукала мокрия шаяк, немити човешки коси и конски косми, мехлем и омекотител за седла, ким и кориандър, ментов прах за зъби, чай, тютюн и още какво ли не — сънувах с тях дома и сърцата, които копнеехме да видим отново.

После, когато измина и вторият месец и последните оръжия най-сетне бяха поправени и видоизменени, а припасите, които донесохме — почти привършили, Кадербай заповяда да се подготвим за дългия поход към дома. Той смяташе да се отклони на запад по-далече от границата с Пакистан, към Кандахар, за да закара коне на семейството си. След това с походни мешки и леки оръжия щяхме да се придвижваме нощем, докато стигнем сигурността на пакистанската граница.

— Конете са почти натоварени — докладвах му, щом приготвих багажа си. — Халед и Назир ще се качат тук, когато всичко е готово. Казаха ми да ти предам.

Намирахме се на плоския връх на едно възвишение, от който се разкриваше внушителна гледка към долините и по-нататък — към пустинната равнина, простряла се от подножието на планините чак до Кандахар в хоризонта. Както никога, гъстите мъгли и снегът се бяха вдигнали и можехме да съзерцаваме цялата обширна панорама. На изток от нас се бяха струпали гъсти черни облаци, а студеният въздух бе влажен от дъжда и снега, който носеха. Но за момент скованите ни от студ погледи стигаха чак до края на света и се губеха в красотата му.

— През ноември 1878 година — същия месец, в който поехме на тази мисия — британците проникнали през прохода Кибер. Започнала втората война на Афганистан срещу тях — каза Кадер, без да обръща внимание на съобщението ми или може би отговаряйки му по свой начин. Той се загледа в кълбящите се мъгли на хоризонта — дима от огньовете на далечния Кандахар.

Знаех, че блещукането и пръските на хоризонта можеше да означават избухнали ракети, изстреляни по града на бойците, живели някога там като учители и търговци. Заради войната срещу руските нашественици те се бяха превърнали в дяволи в изгнание и обсипваха с огнен дъжд собствените си домове, магазини и училища.

— А после през прохода Кибер дошъл един от най-страховитите, храбри и безмилостни воини в цялата история на британското владичество — продължи Кадер. — Казвал се Робъртс, лорд Фредерик Робъртс. Той превзел Кабул и наложил безмилостен военен режим. За един ден осемдесет и седем афгански войници намерили смъртта си, обесени на градския площад. Сгради и пазари били разрушени, села — изгорени, стотици афганци — убити. През юни един афгански принц на име Аюб Хан обявил джихад за прогонване на британците. Тръгнал от Херат с десет хиляди войници. Той е мой праотец, от моя род. Във войската, която събрал, също имало мнозина от моя род.

Той спря да говори и хвърли поглед към мен. Златистите му очи светеха под сребристосивите вежди. Устните му бяха толкова здраво стиснати, че бяха побелели по краищата. Уверил се, може би, че го слушам, той отново се загледа в димящия хоризонт и заговори.

— Британският офицер, управляващ Кандахар по онова време, — мъж на име Бъроуз, бил на шейсет и три години, на колкото съм сега аз. Той тръгнал от града с хиляда и петстотин души, британски и индийски войници, и се срещнал с принц Аюб на едно място, наречено Майванд. То се вижда оттук, където седим сега, когато времето е достатъчно хубаво. В битката и двете войски използвали оръдия и избили стотици мъже. Когато се изправяли един срещу друг, войниците стреляли толкова отблизо, че куршумите пронизвали едно тяло и се забивали в следващото. Британците загубили половината си бойци, афганците — две хиляди и петстотин души. Но победили и англичаните били принудени да се оттеглят в Кандахар. Принц Аюб начаса обсадил града.