Шантарам

— Утре можем да го потърсим. — Ахмед положи длан на рамото на Халед, за да го успокои, и погледна небето. — Луната скоро ще залезе и няма да можем да правим нищо, а имаме още много работа: Не се безпокой. Ако е още тук, утре ще го намерим. А ако не го намерим… ако го няма… може би това не е най-лошото за нас, non?

— Искам постовите тази нощ да се оглеждат за него — нареди Халед. — Нашите хора, които познават добре Хабиб, не тукашните.

— Oui — съгласи се Заде.

— Не искам да го застрелят, по-добре да се въздържат — продължи Халед. — Но и не искам да рискуват. Провери всичките му вещи, провери коня и багажа му. Виж какви оръжия и експлозиви може да е взел. Не успях да го огледам добре предишния път, но мисля, че носи нещо под якето. Мамка му, ама че бъркотия!

— Не се тревожи — промълви Заде и отново сложи ръка на рамото на Халед.

— Не мога — настоя палестинецът и се огледа в мрака наоколо. — Много лошо начало. Мисля, че точно сега той е някъде тук и ни гледа.

Щом Кадер приключи с молитвите, отнесохме тялото на Сидики обратно под платнения навес и го увихме в платно, за да извършим погребалните обреди на другия ден. Поработихме още няколко часа, а после налягахме един до друг в пещерата да спим. Всички захъркаха силно, капналите мъже мърдаха неспокойно в съня си, но аз не можех да заспя заради друго. Погледът ми непрекъснато се връщаше на онова място, безлунно и потънало в гъст мрак, където изчезна Хабиб. Халед беше прав. Войната на Кадер наистина започна зле и думите кънтяха в будното ми съзнание. Лошо начало…

Опитах се да се взра в ясните съвършени звезди, пръснати по черните небеса на тази съдбовна нощ, но се разсейвах и отново, и отново се взирах над тъмния край на платото. И осъзнах — така, както без думи разбираме, че любовта е загубена, или внезапно, ала неопровержимо се убеждаваме, че приятелят е фалшив и в действителност никак не ни обича — осъзнах, че войната на Кадер за всички нас ще свърши много по-зле, отколкото започна.

[1] Афганска пушка. — Б.пр. ↑

Трийсет и четвърта глава

Два месеца на студени и все по-студени дни ние живяхме заедно с муджахидините — партизани в техния лабиринт от пещери в планините Шар-и-Сафа. Бяха тежки месеци в много отношения, но нашата планинска крепост никога не попадна под пряк обстрел, тъй като се намирахме в относителна безопасност. Лагерът бе само на петдесет километра по права линия от Кандахар, на двайсет километра от главното шосе за Кабул и на петдесет километра югоизточно от язовир Архандаб. Кандахар беше окупиран от руснаците, но те едва удържаха южната столица и градът беше винаги под обсада. Центърът бе обстрелван с ракети, а партизанските битки в покрайнините отнемаха много животи. Главното шосе се намираше в ръцете на няколко добре въоръжени муджахидински отряда. Руските конвои от танкове и камиони от Кабул се принуждаваха да си пробиват път през блокади, за да снабдяват Кандахар — и това правеха месец след месец. Войските от афганската редова армия, верни на марионетното правителство в Кабул, вардеха стратегически важния язовир Аргхандаб, но честите нападения застрашаваха контрола им над ценния ресурс. И така, ние се намирахме горе-долу в центъра на три зони на силни конфликти, всяка от които постоянно се нуждаеше от нови войници и оръжия. Планините Шар-и-Сафа не предлагаха стратегическо предимство за враговете ни и затова боевете не достигаха до нас в добре защитените планински пещери.

През тези седмици времето приближи студеното сърце на суровата зима. Внезапни виелици и вихрушки натрупваха сняг и ние подгизвахме в многослойните кърпени униформи. Мразовита мъгла се носеше толкова бавно през планините, че понякога увисваше някъде с часове — неподвижна и бяла, и непроницаема за погледа като заледено стъкло. Земята винаги беше кална или замръзнала и дори каменните стени на пещерите, в които живеехме, сякаш потръпваха от мразовития полъх на зимата.

Част от товара на Кадер се състоеше от ръчни инструменти и машинни части. През първите дни след пристигането ни направихме две работилници и в тях се работеше през едва точещите се зимни седмици. Имаше малък струг, който монтирахме на ръчно скована маса. Беше с дизелов мотор. Муджахидините бяха сигурни, че наблизо няма вражи сили, за да чуят шума. Въпреки това заглушихме мотора с малко иглу от зеблени чували, натрупани върху него така, че да има пролуки, за да влиза въздух и да излизат изгорелите газове. Същият мотор задвижваше едно точило и един високоскоростен свредел.