Шантарам

Изкачването беше стръмно, но кратко. Пухтейки тежко в разредения въздух и треперейки от студа, който проникваше в костите ми, аз заедно с останалите мъже бутах и влачех запъващите се коне. Афганските бойци нито веднъж не се оплакаха или размърмориха. Когато насреща ми се изправи участък, по-стръмен от всичко, с което се бях сблъскал, аз най-сетне спрях задъхан, за да събера малко сили. Двама мъже се обърнаха, видяха ме и се смъкнаха надолу при мен, жертвайки, безценните изкачени метри. С огромни усмивки и насърчителни потупвания по раменете те ми помогнаха да издърпам един кон по склона, а после се запътиха да помагат на другите пред нас.

— Съжителството с тези афганци може да не е най-прекрасното на света — изпухтя Ахмед Заде, докато драпаше по ронливата пътека зад мен. — Но те несъмнено са най-добрите хора, с които да умреш.

След пет часа катерене стигнахме целта — лагер в планините Шар-и-Сафа. Беше изграден под една огромна издута скала. Под нея имаше изкопана грамадна пещера, която водеше към лабиринт от други няколко пещери. Малки замаскирани бункери заобикаляха пещерата в кръг, който стигаше до края на плоското каменисто планинско плато.

Кадер ни нареди да спрем под светлината на изгряващата пълна Луна. Разузнавачът Хабиб беше предупредил лагера за пристигането ни и муджахидините ни очакваха с голямо вълнение — нас и припасите, които носехме. Бях в средата на колоната и ми предадоха, че Кадер ме вика. Изтичах при него.

— Ще влезем в лагера по тази пътека. Халед, Ахмед, Назир, Махмуд и още няколко души. Не знаем кой точно е в лагера. Нападението при прохода Шахбад ми подсказва, че Асматулла Ачакзай отново е минал на другата страна и подкрепя руснаците. Проходът е негов от три години. Хабиб ми съобщи, че лагерът е приятелски настроен, хората там са на наша страна и ни чакат. Но все още са под прикритие и няма да излязат да ни посрещнат. Мисля, че ще е по-добре нашият американец да язди с нас, по-отпред, зад мен. Не мога да ти заповядам, мога само да те помоля. Ще дойдеш ли?

— Да — отвърнах с надеждата думата да е прозвучала по-убедително за неговите уши, отколкото за моите.

— Добре. Назир и останалите са подготвили конете. Тръгваме веднага.

Назир изведе напред няколко коня и всички уморено се качихме по седлата. Кадер трябва да е бил много по-изтощен от мен, а тялото му сигурно се бореше с много повече болежки и оплаквания, но яздеше с изправен гръб и държеше с уверена ръка бяло-зеленото знаме, подпряно на хълбока му. Подражавайки, аз изпънах рамене и пришпорих енергично коня. Нашата малка колона потегли бавно под сребристата лунна светлина — толкова силна, — че хвърляше грамадни сенки по сивите скални стени.

Пътят от южния склон до лагера представляваше тясна каменна пътека, която завиваше в изящна равномерна дъга отдясно наляво. На трийсет метра нагоре по пътеката, от лявата страна се извисяваше стръмнина, завършваща с натрошени камъни. Отдясно беше гладкото лице на скалната стена. Когато изминахме може би половината път под съсредоточения взор и на своите, и на муджахидините в лагера, дясното ми бедро се схвана. Спазъмът бързо се превърна във възел от режеща болка и колкото повече се мъчех да не й обръщам внимание, толкова по-мъчителна ставаше тя. Реших да отпусна напрежението, като извадя десния си крак от стремето и се опитам да го изпъна. Прехвърлих цялата си тежест върху левия крак и се поизправих. Неочаквано той се огъна, обувката се изплъзна от стремето и аз полетях към грамадните камъни под мен.

Инстинктът за самосъхранение ме накара да размахам ръце и крака и да се вкопча в шията на коня с две ръце и със свободния си десен крак. Докато мигна, се бях изтърсил от седлото и висях с краката нагоре на шията му. Извиках му да спре, но той не ме послуша и продължи по пътеката. Не можех да го пусна. Пътеката беше толкова тясна, а склонът — толкова стръмен, че ако го направех, бях сигурен, че ще се пребия. А конят не искаше да спре. Висях, увил ръце и крака около шията му, с главата надолу, а неговата глава леко се поклащаше до моята.

Чух как първи се разсмяха нашите хора — с обсебващия накъсан, сподавен смях, от който по-късно мъжете страдаха с дни от болки в ребрата. — Онзи смях, който си сигурен, че ще те убие, ако не поемеш дълбоко следващия си дъх. А после чух и бойците муджахидини да се смеят в лагера. Извих врат и видях Кадер, обърнат назад, да се смее гръмогласно заедно с другите. И тогава и аз се разсмях. А когато смехът отслаби прегръдката ми около врата на коня, пак се засмях. Успях да изпъшкам дрезгаво „Тпруу! Спри! Банд каро!“, а мъжете избухнаха в още по-силен смях.