Шантарам

— Разбира се, че съм добре, да му еба мамата — креснах и в псувнята отекна чисто австралийски акцент. Блясъкът в очите му ме изнерви още повече и замалко не му се разкрещях, но после забелязах неговата загриженост. И ме досмеша. Той се разсмя с мен, облекчен. — Добре съм, разбира се. И ще съм още по-добре, ако престанеш да ме разпитваш. Просто съм малко… приказлив… това е всичко. Дай ми да се поотпусна. Боже! От едната ми страна убиха човек, а от другата — коня ми. Не знам дали съм късметлия или кутсузлия.

— Късметлия си — отвърна бързо Халед и тонът му бе по-сериозен от засмените му очи. — Гадно е, но можеше да е и по-зле.

— По-зле?

— Не използваха никакви тежки оръжия — минохвъргачки, тежки картечници. Ако имаха, щяха да ги употребят и щеше да е много по-зле. Това означава, че е бил малък патрул, вероятно афганци, не руснаци, само са ни изпробвали или са си опитали късмета. В крайна сметка, имаме трима ранени и изгубихме четири коня.

— Къде са ранените?

— По-нагоре, в прохода. Искаш ли да дойдеш с мен да ги видиш?

— Да, да. Помогни ми с багажа.

Свалихме седлото и юздите от мъртвата кобила и притичахме покрай редицата от мъже и коне към гърлото на тесния проход. Ранените лежаха зад прикритието на една издадена скала. Кадер стоеше наблизо и се взираше намръщено в равнината зад мен. Ахмед Заде внимателно, ала бързо събличаше един от ранените. Погледнах притъмняващото небе.

Един от мъжете беше със счупена ръка. Застреляният му кон беше паднал върху него. Счупването беше тежко — сложна фрактура, близо до китката. Една кост стърчеше под болезнено неестествен ъгъл, но не беше пробила кожата. Трябваше да се шинира. Когато Ахмед Заде свали ризата на втория ранен, видяхме, че е прострелян два пъти. И двата куршума бяха още в тялото му, твърде надълбоко, и не можеха да се извадят без операция. Единият, в горната част на гърдите, беше счупил ключицата, а другият беше пробил корема и го бе разкъсал от единия хълбок до другия. Раната несъмнено бе смъртоносна. Третият, земеделец на име Сидики, беше тежко ранен в главата. Конят му го хвърлил на скалите и той ударил теменната част на главата си в един камък. Кървеше и ясно се виждаше, че черепът е счупен. Пръстите ми се плъзнаха по ръба на строшената кост, потънала в кръв. Темето му се беше разбило на три парчета. Едното беше толкова хлабаво, че ако го дръпнех, щеше да изпадне в ръката ми. Единствено сплъстената му коса крепеше черепа да не се разпадне. Имаше и голяма подутина на тила, точно над врата. Беше в безсъзнание и се съмнявах, че някога отново ще отвори очи.

Пак погледнах небето. Оставаше толкова малко дневна светлина, толкова малко време. Трябваше да взема решение, да направя избор — да помогна на един от тях да оживее, може би, и да оставя другите да умрат. Не бях лекар и нямах опит с престрелки. Работата явно се падаше на мен и бях склонен да я свърша, защото знаех малко повече от всеки друг. Беше студено. Мръзнех. Бях коленичил в лепкавата кръв и виждах как тя попива в панталоните ми. Погледнах Кадер и той кимна, сякаш четеше мислите ми. Гадеше ми се от чувство за вина и страх. Завих Сидики с одеяло, за да не мръзне, и го зарязах, за да се заловя с човека със счупената ръка.

Халед отвори до мен походната аптечка. На земята в краката на Ахмед Заде, до простреляния, подредих пластмасово шишенце с антибиотична пудра, антисептичен разтвор, бинтове и ножици. Набързо му обясних как да промие и превърже огнестрелните рани, и щом Ахмед се залови за работа, насочих вниманието си към счупената ръка. Мъжът ми заговори трескаво. Познавах добре лицето му. Той имаше дарба да подкарва непослушните кози и често бях виждал как своенравните създания го следват доброволно, докато обикаляше лагера.

— Какво каза той? Не разбрах.

— Попита те дали ще боли — измърмори Халед, като се мъчеше да запази тона и изражението си неутрални, за да ми вдъхне увереност.

— Веднъж преживях нещо такова — отвърнах. — Почти същото. Знам точно колко боли. Толкова много боли, братко, че според мен трябва да му вземеш автомата.

— Ясно — отвърна Халед. — Мамка му.

Той се усмихна широко, докосна земята до ранения, издърпа постепенно калашника от ръката му и го сложи настрани. После, докато мракът настъпваше около нас, петима от приятелите на мъжа го хванаха, а аз започнах да извивам счупената ръка, докато заприлича на здравия, прав крайник, който някога беше и никога вече нямаше да бъде.

— Ил-алла! Ил-алла! — крещеше той отново и отново през зъби.

След като бинтовахме счупеното с твърди пластмасови шини и превързахме раните на простреляния, аз набързо бинтовах главата на потъналия в кома Сидики. После веднага потеглихме по тесния проход. Разпределиха товара по останалите коне. Мъжът с огнестрелните рани яздеше, подкрепян от приятелите си от две страни. На един товарен кон вързаха Сидики и тялото на Маджид — афганеца, убит при нападението. Останалите вървяхме пеша.