Шантарам

Мъжете от моята група стреляха по един хребет на около сто и петдесет метра от нас. Притиснал тяло в земята, аз надникнах над гривата и видях как фонтани от прах се надигат и разсипват над далечния скат, когато в земята се забиваха куршум след куршум.

А после всичко свърши. Чух Кадер да вика на три езика на мъжете да спрат стрелбата. Изчакахме няколко дълги минути в мълчание, което пъшкаше, стенеше и ридаеше. Чух камъчетата наблизо да скърцат под нечии стъпки, вдигнах глава и видях Халед Ансари да тича приведен към мен.

— Лин, добре ли си?

— Да — отвърнах и за първи път се зачудих дали не съм прострелян. Опипах с длани тялото си. — Да, цял — целеничък съм. Мисля, че ми няма нищо. Но застреляха кобилата ми. Тя е…

— Броя! — прекъсна ме той и разпери длани, за да ме успокои и да ме накара да млъкна. — Кадер ме прати да проверя дали си добре и да преброя жертвите. Ей сега идвам. Стой тук и не мърдай.

— Но тя е…

— С нея е свършено — изсъска той, но после омекна. — Няма я вече кобилата, Лин. Пречукаха я. Тя не е единствена. Хабиб ще ги доубие. Стой тук и не вдигай глава. Ще се върна.

И той продължи да тича приведен, като спираше тук-там край колоната зад мен. Кобилата ми пъхтеше тежко и през три-четири вдишвания стенеше. Кръвта изтичаше бавно, но постоянно. От раната в корема струеше тъмна течност, по-тъмна от кръвта. Опитах се да я успокоя и я погалих по шията. И тогава се сетих, че не съм й дал име. Стори ми се ужасно жестоко тя да издъхне без име. Разрових паметта си и когато изтеглих мислено мрежата от синьо-черните дълбини, в нея блещукаше име, истинско име.

— Ще те нарека Клер — прошепнах в ухото й. — Тя беше красиво момиче. С нея винаги изглеждах добре, където и да отидехме. Когато бях с нея, винаги изглеждах така, сякаш знам какво правя. И започнах наистина да я обичам чак когато тя за последен път си тръгна от мен. Тя казваше, че аз се интересувам от всичко и не се отдавам на нищо. Каза ми го веднъж. И беше права. Права беше.

Дърдорех и бълнувах, изпаднал в шок. Сега познавам симптомите. Виждал съм и други мъже, по които стрелят за пръв път. Рядко някой сред тях знае какво прави — оръжията им отвръщат на огъня още преди телата им инстинктивно да са се претърколили на земята. Други се смеят и не могат да се спрат. Някои плачат и викат майка си или жена си, или своя Бог. Някои така притихват и се свиват в себе си, че дори и приятелите им изпадат в паника. А някои бърборят, точно както аз бърборех на умиращата кобила.

Хабиб притича към мен на зигзаг и ме видя как говоря на ухото й. Огледа я внимателно, опипа раните й и натисна гъсто набраздената от вени кожа, за да напипа куршумите. Извади ножа си. Беше дълъг нож, заострен отпред като кучешки зъб. Опря го в гърлото на коня и спря. Многозначителният му поглед срещна моя. Около зениците на очите му се вихреха и пулсираха златисти протуберанси. Очите му бяха големи, но лудостта в тях беше още по-голяма — тя напираше и сякаш искаше да избухне навън от самия му мозък. И все пак той беше достатъчно разумен, че да усети безпомощната ми скръб и да ми подаде ножа.

Може би трябваше да го поема и да убия кобилата, моята кобила. Може би така постъпва добрият мъж, отдаденият мъж. Аз не можах. Гледах ножа и треперещото гърло на кобилата и не можех да го направя. Поклатих глава. Хабиб го заби в конската шия и леко, почти изящно завъртя китка. Кобилата потръпна, но се остави да я успокоят. Когато ножът излезе от гърлото й, кръвта бликна с ударите на сърцето й и заля гръдта й и мократа земя. Бавно напрегнатата челюст се отпусна, очите й се изцъклиха и голямото й сърце притихна.

Откъснах се от нежните, мъртви, безстрашни очи на кобилата и се вгледах в лудостта, препускаща в очите на Хабиб; споделеният миг беше толкова наситен с чувства, толкова нереално чужд на познатото, че ръката ми неволно се плъзна по тялото ми към пистолета в кобура. Хабиб се ухили със зъбата павианска усмивка, невъзможна за разтълкуване, и хукна покрай колоната към следващия ранен кон.

— Добре ли си?

— Добре ли си?

— Добре ли си?

— Какво?

— Питам те добре ли си? — Халед ме беше хванал отпред за ризата и ме разтърсваше, докато не го погледнах в очите.

— Да, да. — Вгледах се в лицето му и се зачудих колко ли време съм съзерцавал мъртвия кон с ръка на прерязаното му гърло. Огледах се и погледнах небето. Нощта наближаваше, щеше да настъпи само след минути. — Колко… Колко тежки са загубите?

— Изгубихме един. Маджид. Местен.

— Видях. Той беше точно пред мен. Куршумите го разпориха като отварачка за консерви. Мамка му, човече, толкова бързо стана! Беше жив и после гърбът му се сцепи, и той се строполи като марионетка, на която са й отрязали конците. Сигурен съм, че преди коленете му да се ударят в земята, вече беше мъртъв. Толкова бързо стана!

— Сигурен ли си, че си добре? — попита Халед, когато млъкнах да си поема дъх.