Шантарам

Мукул улови погледа ми и ми се усмихна по навик, но усмивката му трепна и се разтвори в изражение на несигурност. И тогава разбра. И той имаше набито око. Живееше на улицата и познаваше този поглед. Усмивката му се върна, но различна. В нея имаше съблазън — „То е тук… Тук, у мен… Добро е… Ела и си го вземи…“ — и порочната, презрителната, тържествуващата усмивчица на пласьора. „Ти не си по-добър от мен… Не си кой знае какво… И рано или късно ще ми се молиш да ти дам…“

Денят угасваше. Всеки ослепителен кристален проблясък по вълните на залива се оцвети от блестящо бяло в розово и бледо кървавочервено. Гледах Мукул и в очите ми потече пот. Челюстта ме болеше, устните ми трепереха от напрежение — напрежението да не откликна, да не проговоря, да не кимна с глава. Чух глас или си го спомних: „Трябва само да кимнеш с глава, само това и всичко ще свърши.“ И сълзи на скръб закипяха в мен, безмилостни като надигащия се прилив, който заливаше вълнолома. Но тогава не можех да изплача тези сълзи и почувствах как се давя в мъка, по-голяма от сърцето, което се опитваше да я побере. Притиснах длани в малките планини от издялан базалт върху вълнолома, сякаш можех да забия пръсти в града, да се вкопча в него и така да се спася.

Но Мукул… Мукул се усмихна и ми обеща покой. Знаех, че има толкова много начини да намеря този покой — можех да го изпуша в цигара, да вдишвам парите му, нагрят на фолио, да го шмръкна, да го изпуша с шилом, да го бия във вената си или просто да го изям, да го глътна и да изчакам промъкващото се вцепенение да задуши всяка болка на света. А Мукул разчиташе потната ми агония като мръсна страница в мръсна книга и бавно се примъкваше към мен, приплъзвайки се покрай мократа каменна стена. Знаеше го. Той знаеше всичко.

Една ръка докосна рамото ми. Мукул трепна, все едно го ритнаха и се дръпна от мен, а празните му очи се свиха и помръкнаха в горящото великолепие на залеза. Извърнах глава и се втренчих в лицето на призрак. Това беше Абдула, моят Абдула, скъпият ми приятел, убит от полицейска засада преди толкова много страдалчески месеци. Дългата му коса сега беше подстригана късо и беше гъста като на кинозвезда. Черните му дрехи ги нямаше. Беше облечен с бяла риза и сиви панталони с модна кройка. И тези различни дрехи изглеждаха странни, почти толкова странни, колкото необикновено беше да го видя там. Но това беше Абдула Тахери — неговият призрак, красив като Омар Щариф на трийсетия си рожден ден, смъртоносен като дебнеща котка, черна пантера, и с онези очи с цвят на пясък в твоята длан половин час преди залеза. Абдула.

— Толкова се радвам да те видя, братко Лин. Ще влезем ли да пийнем чай?

Само това ми трябваше.

— Ами… не мога.

— Защо не? — намръщи се призракът.

— Ами, за начало — смотолевих, затулих очите си от късните следобедни лъчи с длан и вперих поглед в него, — защото си мъртъв.

— Не съм мъртъв, братко Лин.

— Да.

— Не. Говори ли със Салман?

— Салман?

— Да. Той уреди да се срещнем в ресторанта. Изненада…

— Салман… ми каза… че ще има изненада.

— И изненадата съм аз, братко Лин — усмихна се призракът. — Ти дойде, за да се срещнеш с мен. Той трябваше да ти организира изненадата. Но ти излезе от ресторанта. Другите те чакаха, но ти не се върна и аз излязох да те намеря. Сега изненадата е истински шок.

— Не говори така! — креснах. Спомних си нещо, което Прабакер ми беше казал някога. Все още главата ми се маеше и бях объркан.

— Защо?

— Няма значение! Майната му, Абдула… това е… ама че шибан сън, човече!

— Върнах се — каза той спокойно и малка тревожна бръчка пресече челото му. — Пак съм тук. Простреляха ме. Полицията. Знаеш за това.

Разговорът течеше със съвсем обикновен тон. Притъмняващото небе зад главата му и минувачите по улицата не се открояваха с нищо. Нищо не напомняше за унеса на сънищата. Но това нямаше как да не е сън. После призракът вдигна бялата си риза и показа многобройните рани, заздравели и заздравяващи, кръгове, серпантини и драскотини, дебели колкото палец, от тъмна кожа.

— Виж, братко Лин — каза мъртвецът, — да, простреляха ме много пъти, но оживях. Измъкнаха тялото ми от полицейския участък на пазар „Крофорд“ и ме закараха в Тхана, където прекарах първите два месеца. После ме закараха в Делхи. Една година бях в болница, частна болница, недалеч от Делхи. Една година, в която ми направиха много операции. Не беше хубава година, братко Лин. А после ми отне още почти цяла година, докато оздравея, Нушкур’аллах.