Читаем Шантарам полностью

— Не всичко — изсумтях. — Недостатъчно. Дойдох там онази вечер, вечерта, когато те застреляха. Бях в тълпата, събрала се около участъка на пазар „Крофорд“. Беше лудница. Всички разправяха, че си прострелян толкова много пъти, че лицето ти е неразпознаваемо.

— Имаше страшно много кръв. Но хората на Кадер ме познаваха. Те предизвикаха безредици, после се биха стъпало по стъпало и влязоха в полицейския участък; измъкнаха тялото ми оттам и го закараха в болницата. Кадер беше пратил камион и лекар — познаваш го, доктор Хамид, помниш ли? И те ме спасиха.

— Халед беше там онази вечер. Той ли те спаси?

— Не. Халед беше един от онези, които вдигнаха безредиците. Фарид измъкна тялото ми.

— Фарид Ремонтьора те е изнесъл оттам? — Аз ахнах, поразен, че той не ми е споменал нищо през всички тези месеци, през които работехме нонстоп заедно. — И той е знаел през цялото това време?

— Да. Ако имаш тайна, Лин, то я скрий в сърцето на Фарид. Той е най-добрият от тях, мой брат сега, когато вече го няма Кадер. След Назир той е най-добрият от тях. Никога не го забравяй.

— Ами тримата мъже? Тримата иранци? Какво стана с тях, след като те простреляха? Кадер залови ли ги?

— Не. След като Абдел Кадер уби Сапна и неговите хора, те избягаха в Делхи.

— Един от типовете на Сапна е избягал. Ти знаеш ли?

— Да, и той заминал за Делхи. Когато отново укрепнах — не напълно здрав, но достатъчно силен, че да мога да се бия, само преди два месеца, тръгнах да търся тези четиримата и приятелите им. Открих един. Един от Иран. Довърших го. Сега остават само трима от онези времена — двама шпиони от Иран и един от убийците Сапна на Гани.

— Знаеш ли къде са?

— Тук. В града.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Затова се върнах в Бомбай. Но сега, братко Лин, трябва да се върнем в хотела. Салман и останалите ни чакат. Искат да празнуваме. Ще се зарадват, че можах да те открия — видели са как си тръгваш преди часове с красиво момиче и ми казаха, че няма да те намеря.

— Беше Лиса — казах и неволно погледнах през рамо към прозореца на стаята на първия етаж в „Тадж“. — Ти… искаш ли да я видиш?

— Не — усмихна се той. — Срещнах някого — братовчедката на Фарид, Амина. Тя се грижеше за мен повече от година. Добро момиче е. Ще се женим.

— А стига бе! — изтърсих, шокиран повече от намерението му да се ожени, отколкото от оцеляването му след убийствения обстрел.

— Да — усмихна се той и импулсивно посегна да ме прегърне. — Хайде де, другите чакат. Чало.

— Ти върви — отвърнах и се усмихнах в отговор на щастливата му усмивка. — След малко ще дойда при вас.

— Не, Лин, хайде! — настоя той. — Да тръгваме.

— Трябва ми една минута — настоях. — Ще дойда… след минута.

Той се поколеба още малко, но се усмихна, кимна и тръгна обратно под арката с купола към хотел „Тадж“.

Вечерта угаси яркия ореол на следобеда. Прашен дим и изпарения замъглиха хоризонта, пращейки беззвучно, сякаш небето в далечния край на света се разтваряше във водите на залива. Повечето лодки и фериботи бяха завързани здраво на кея под мен. Други се издигаха, пропадаха и пак се издигаха, люлеейки се на сигурните вериги на котвите си. Приливът изтласкваше набъбналите вълни към дългия каменен вълнолом, на който стоях. Тук-там по булеварда струеше пяна като въздишки, плискащи и разливащи се върху белите пътеки. Минувачите заобикаляха пулсиращите фонтани или се втурваха със смях през внезапно връхлетелите пръски. В малките морета на моите очи, тези мънички сиво-сини океани, вълни от сълзи се блъскаха във вълнолома на волята ми.

„Ти ли го изпрати?“ — прошепнах на мъртвия Хан, моя баща. Скръбта-убиец ме беше довела до тук, където уличните момчета продаваха хероин. А после, когато почти беше станало късно, се появи Абдула. „Ти ли го изпрати да ме спаси?“

Залязващото Слънце, тази погребална клада в небето, обгаряше очите ми. Извърнах се, за да проследя последните проблясъци от вишнево и малиново, които струяха и избледняваха в отразения в океана сапфир на вечерта. И загледан над вълните на залива, се опитах да наместя чувствата си в рамката на мислите и фактите. Странно, безумно, аз отново бях намерил Абдула и отново бях загубил Кадербай — в един и същи ден, в един и същи час. И това преживяване, този факт, този неминуем, съдбовен императив, ми помогна да разбера. Скръбта, която отхвърлях, ме бе търсила толкова дълго, защото не можех да се освободя от него. В сърцето си продължавах да го стискам здраво — толкова здраво, колкото притиснах Абдула само преди минути. В сърцето си аз още бях там, на планината, коленичил в снега и прегърнал красивата му глава.

Докато звездите бавно изгряваха в безмълвния небесен безкрай, аз прерязах последното стягащо въже на скръбта и се предадох на крепящия всичко прилив на съдбата. Пуснах Кадер. И видях думи, свещените думи: „Прощавам ти“…

И това беше добро. Беше правилно. Оставих сълзите да потекат. Оставих сърцето си да се разбие заради обичта на моя баща — като високите вълни зад гърба ми, които се хвърляха с гърди към вълнолома и кървяха по широката бяла алея.


Перейти на страницу:

Похожие книги

Адмирал Советского Союза
Адмирал Советского Союза

Николай Герасимович Кузнецов – адмирал Флота Советского Союза, один из тех, кому мы обязаны победой в Великой Отечественной войне. В 1939 г., по личному указанию Сталина, 34-летний Кузнецов был назначен народным комиссаром ВМФ СССР. Во время войны он входил в Ставку Верховного Главнокомандования, оперативно и энергично руководил флотом. За свои выдающиеся заслуги Н.Г. Кузнецов получил высшее воинское звание на флоте и стал Героем Советского Союза.В своей книге Н.Г. Кузнецов рассказывает о своем боевом пути начиная от Гражданской войны в Испании до окончательного разгрома гитлеровской Германии и поражения милитаристской Японии. Оборона Ханко, Либавы, Таллина, Одессы, Севастополя, Москвы, Ленинграда, Сталинграда, крупнейшие операции флотов на Севере, Балтике и Черном море – все это есть в книге легендарного советского адмирала. Кроме того, он вспоминает о своих встречах с высшими государственными, партийными и военными руководителями СССР, рассказывает о методах и стиле работы И.В. Сталина, Г.К. Жукова и многих других известных деятелей своего времени.Воспоминания впервые выходят в полном виде, ранее они никогда не издавались под одной обложкой.

Николай Герасимович Кузнецов

Биографии и Мемуары
100 знаменитых людей Украины
100 знаменитых людей Украины

Украина дала миру немало ярких и интересных личностей. И сто героев этой книги – лишь малая толика из их числа. Авторы старались представить в ней наиболее видные фигуры прошлого и современности, которые своими трудами и талантом прославили страну, повлияли на ход ее истории. Поэтому рядом с жизнеописаниями тех, кто издавна считался символом украинской нации (Б. Хмельницкого, Т. Шевченко, Л. Украинки, И. Франко, М. Грушевского и многих других), здесь соседствуют очерки о тех, кто долгое время оставался изгоем для своей страны (И. Мазепа, С. Петлюра, В. Винниченко, Н. Махно, С. Бандера). В книге помещены и биографии героев политического небосклона, участников «оранжевой» революции – В. Ющенко, Ю. Тимошенко, А. Литвина, П. Порошенко и других – тех, кто сегодня является визитной карточкой Украины в мире.

Валентина Марковна Скляренко , Оксана Юрьевна Очкурова , Татьяна Н. Харченко

Биографии и Мемуары