Шантарам

— Много бързаш за тренировка. — Настаних се на седалката зад него. — Спокойно, колкото и бързо да стигнем, аз пак ще те победя, братко.

От девет месеца тренирахме заедно в една малка, тъмна, потна и много сериозна зала, близо до Слонската порта на кея „Балард“. Беше гунда фитнес зала, открита от Хюсеин, едноръкия оцелял от битката на Кадер с убийците Сапна. Имаше тежести и лежанки, постелка за джудо и боксов ринг. Миризмата на мъжка пот — и прясна, и застояла — попила в шевовете на кожените ръкавици, колани и обтегачи, така лютеше на очите, че се насълзяваха, а залата беше единственото място в квартала, презряно от плъховете и хлебарките. По стените и дървения под имаше петна от кръв, а младите гангстери, които тренираха там, за седмица тренировки се сдобиваха с повече рани и увреждания, отколкото спешното отделение на градска болница в гореща съботна нощ.

— Не днес — засмя се Абдула през рамо и зави с мотора в по-бързата лента. — Днес няма да се бием, Лин. Ще те водя на едно място, където те чака изненада. Хубава изненада!

— Това ме притесни — извиках в отговор. — Каква изненада?

— Помниш ли, когато те заведох при доктор Хамид? Помниш ли онази изненада?

— Да, спомням си.

— Е, по-хубава е от нея. Много по-хубава.

— Ъхъ. Е, не ме успокои кой знае колко. Намекни ми още нещо.

— Помниш ли, когато ти пратих мечока за прегръщане?

— Кано. Естествено, че помня.

— Е, много по-хубава е!

— Лекар и мечок — надвиках аз ръмженето на мотора. — Голямо пространство ги разделя, братко. Още един жокер.

— Ха! — засмя се той и спря на един светофар. — Ето какво ще ти кажа — изненадата е толкова хубава, че ще ми простиш всичките си страдания, докато си ме мислел за мъртъв.

— Прощавам ти, Абдула.

— Не, братко Лин. Знам, че не ми прощаваш. Имам твърде много белези и направо ме смачкваш на бокс и на карате.

Не беше вярно — никога не бях го удрял толкова силно, колкото той удряше мен. Въпреки че оздравяваше добре и беше много заякнал, той още не бе възстановил напълно свръхестествената си сила и харизматичната си жизненост отпреди престрелката. А когато събличаше ризата си, за да се боксира с мен, приличаше на раздран от нокти на диви зверове и горен с нажежени клейма, а това винаги ме караше да контролирам ударите си. Но не му го признавах.

— Добре — засмях се. — Щом така ще играеш, не ти прощавам!

— Но когато видиш тази изненада, ще ми простиш напълно, от все сърце! — засмя се и той с мен. — Стига си ме разпитвал и ми кажи какво каза Салман на Санджай за онова прасе Чуха?

— Как разбра, че сме говорили за това?

— Виждам погледа на Салман — извика ми той. — А Санджай, той ми каза тази сутрин, че иска да моли Салман пак да завъртят бизнес с Чуха. Е, какво каза Салман?

— Знаеш отговора — отвърнах малко по-тихо, щом спряхме заедно с движението.

— Това е добре! Нушкур’Аллах. Слава на Бога.

— Ти много мразиш Чуха, нали?

— Не го мразя — изясни той и продължи с потока от коли. — Само искам да го убия.

Мълчахме, вдишвахме топлия вятър и гледахме как черният бизнес върви по улиците, по които толкова често бяхме скитали. Всяка минута около нас се случваха по стотина едри и дребни измами и сделки и всички ни бяха познати.

Когато попаднахме в задръстване зад един закъсал автобус, аз огледах тротоара и забелязах Тадж Радж, джебчия, който обикновено работеше около „Портата“, близо до хотел „Тадж Махал“. Преди години го бяха нападнали с мачете и беше оцелял. Почти му отрязали главата. Заради раната говореше с продран шепот, а главата му бе килната под такъв неуравновесен ъгъл, че когато кимаше утвърдително, бе готов да се катурне. Играеше играта „препъвам се-падам-пипам“ заедно с приятеля си Индра, който играеше онзи, който се спъва. Индра, известен и като Поета, говореше почти винаги в римувани куплети. Те въздействаха с красотата си — тоест първите няколко строфи, но неизменно стигаха до описания на секс и намеци толкова извратени и гнусни, че дори и закоравели в поквареността си мъже се мръщеха, като ги чуят. Легендата твърдеше, че Индра някога декламирал стиховете си по микрофон по време на уличен фестивал и успял да изгони от пазар „Колаба“ и купувачите, и продавачите. Дори и полицаите, разправяха, се свивали от ужас, докато най-сетне умората не надвила Поета. И когато той млъкнал да си поеме дъх, се юрнали и го хванали: Познавах и двамата мъже и ги харесвах, въпреки че не ги допусках на повече от лакът разстояние до джобовете си. И разбира се, когато автобусът най-сетне оживя със стон и колите запълзяха напред, видях как Индра се прави на слепец — не беше най-доброто му изпълнение, но ставаше — и се препъва в един чужденец. А Тадж Радж, отзивчивият минувач, помогна и на двамата да станат и освободи чужденеца от бремето на портфейла му.

— Защо? — попитах, след като отново потеглихме.

— Какво „защо“?

— Защо искаш да убиеш Чуха?