Шантарам

Ножът на Маурицио беше разрязал и двете бузи под тъмните му очи. Разрезите бяха заздравели, но оставили два дълги белега с формата на буквата У, които издърпваха надолу клепачите му и се спускаха като грозни, присмехулни сълзи. Долните клепки, вечно зачервени и възпалени, зееха като малки страдалчески окопи и откриваха целите му очни ябълки. Ноздрите и носовата преграда бяха отрязани до кокал. Кожата отстрани беше зараснала, набръчкана и назъбена, но в средата, където разрезът беше твърде дълбок, беше останал отвор. Голямата дупка на мястото на ноздрите приличаше на свинска зурла и се издуваше при всяко вдишване. Покрай очите, около челюстта и по цялото му широко чело, под косата, имаше още много белези.

Сякаш Маурицио се бе опитал да обели цял слой от лицето на Модена и стотиците белези, обграждащи чертите му, тук-там се събираха в малки могилки от плът, подобни на разперените пръсти на мъжки ръце. Знаех, че под дрехите му се крият и още белези и рани — движенията на левите му ръка и крак бяха непохватни, все едно лакътната, раменната и колянната става са се вдървили около рани, които така и не бяха заздравели.

Беше чудовищно осакатяване, толкова премерено в своята жестокост обезобразяване, че се вцепених, неспособен да откликна с нищо. Забелязах, че по устата му и около нея няма белези. Удивих се на съдбата, запазила непокътнати неговите чувствени, изящно изваяни, съвършени, безупречни устни. После си спомних, че когато Маурицио го вързал на леглото, запушил устата му и вадел парцала от нея само понякога, когато го карал да говори. И докато гледах как Модена дърпа от цигарата, ми се стори, че гладката му, неосквернена уста е най-ужасна, най-страшна от всичко.

Изпушихме мълчаливо цигарите. Очите ми свикнаха с тъмното. Постепенно забелязах колко е дребен, колко са го смалили раните по лявата му половина. Струваше ми се, че се извисявам над него като великан. Отстъпих назад, на светло, взех чантата си и размахах окуражително ръка.

— Гарам чай пио? — попитах. Ще пием ли топъл чай?

— Тик хаин — отвърна той. Добре.

Поведох го обратно през преградената улица към една чайна, където работниците от местната мелница и пекарна се отбиваха да си починат между смените. Неколцината мъже се посвиха на дървената пейка, за да ни направят място. Целите бяха в брашно — и косите, и телата им. Приличаха на призраци или на оживели каменни статуи. Очите им, без съмнение възпалени от брашното, бяха червени като живите въглени от огнената яма под фурните. Устните им, влажни от чая, бяха черни пиявици на призрачно белия фон на кожата им. Те ни гледаха с обичайното за индийците откровено любопитство, но бързо извърнаха погледи, щом Модена вдигна към тях зейналите си очи.

— Извинявай, че побягнах — каза той тихо, забил поглед в ръцете си, които мърдаха в скута му.

Изчаках го да каже и още нещо, но той присви устни в малка гримаса и задиша шумно и равномерно през широкия, издуващ се нос.

Донесоха чая и попитах:

— Ти… добре ли си?

— Джарур — отвърна той, поусмихнат. — Разбира се. Ти добре ли си?

Стори ми се, че се шегува, и не скрих раздразнението си. Намръщих се.

— Не исках да те обидя — усмихна се пак той със странната си усмивка, тъй съвършена в извивката на устните и толкова изкривена от неподвижните бузи, които дърпаха долните му клепачи към малките кладенци на страданието. — Само ти предлагам помощ, ако имаш нужда. Имам пари. Винаги нося със себе си десет хиляди рупии.

— Какво?!

— Винаги нося…

— Да, да, чух те. — Той говореше тихо, но все пак погледнах работниците от фурната, за да проверя дали не са го чули. — Защо днес ме наблюдаваше на пазара?

— Много често те наблюдавам. Почти всеки ден. Наблюдавам теб и Карла, и Лиса, и Викрам.

— Защо?

— Трябва да ви наблюдавам. Това е един от начините да я намеря, знам.

— Кого да намериш?

— Ула. Когато се върне. Тя няма да знае къде съм. Аз не ходя… Вече не ходя в „При Леополд“, нито на другите места, където се събирахме.

Когато тя ме потърси, ще дойде при теб или при някого от другите. И аз ще я видя. И ще бъдем заедно.

Произнесе всичко това така спокойно, а после отпи от чая си толкова доволно и разсеяно, че заблудата му изглеждаше още по-налудничава. Как можеше да си мисли, че Ула, която го заряза да умре на кървавото легло, ще се върне от Германия, за да бъде с него? А и дори да се върнеше, можеше ли да реагира на неговото лице, обезобразено и превърнато в траурна маска, с нещо по-различно от ужас?

— Ула… замина за Германия, Модена.

— Знам — усмихна се той. — Радвам се за нея.

— Тя няма да се върне.

— Напротив — отсече той. — Ще се върне. Тя ме обича. Тя ще се върне за мен.

— Защо… — започнах, но изоставих тази мисъл. — Как живееш?

— Имам работа. Добра работа. Плащат добре. Работя с един приятел, Рамеш. Запознах се с него, когато… след като пострадах. Той се грижеше за мен. Когато в богатските къщи се роди син, отиваме там и аз си обличам специалните дрехи. Костюма.