Шантарам

Мантията на миналото е скроена от късове чувства и е съшита с конци от загадки. Повечето пъти ние можем само да се увием в нея за уют или да я влачим подире си, докато се борим да продължим напред. Но всичко си има причина и смисъл. Всеки живот, всяка любов, всяко действие, чувство и мисъл си имат причина и значение — за началото и за ролята, която изиграват в края. Понякога наистина виждаме. Понякога виждаме миналото толкова ясно и разчитаме легендата на частиците му с толкова проницателност, че всеки бод на времето разкрива предназначението и посланието, скрити в него. Нищо в ничий живот, независимо дали е живян добре, или зле, не е по-мъдро от провала и не е по-ясно от мъката. И в малката безценна частица мъдрост, която ни дават дори и страшните омразни врагове, мъката и провалът добиват свой смисъл и свое право на съществуване.

Четирийсет и първа глава

Парите вонят. Пачка нови пари мирише на мастило, киселина и белина като стаята за вземане на отпечатъци в полицейски участък. Старите пари, напоени с надежда и копнеж, миришат на старо, на изсушени цветя, стояли твърде дълго между страниците на евтин роман. Когато струпаш много пари в една стая, и нови, и стари — милиони рупии, преброени два пъти и привързани в пачки с ластици — те вонят. „Аз обичам парите — каза ми веднъж Дидие, — но мразя миризмата им. Колкото повече щастие ми дават, толкова по-старателно после трябва да мия ръцете си“. Бях наясно за какво говори. В кантората на мафиотския чейндж, задушна дупка в квартал „Форт“, където светлината беше толкова ярка, че можеше да различиш и най-добрия фалшификат, а вентилаторите на тавана никога не се въртяха толкова бързо, че да вдигнат някоя заблудена банкнота от масите за броене, парите миришеха на потта и калта по ботушите на гробар.

Седмици след срещата с Модена аз се измъкнах през вратата на кантората на Раджубай, сбутах гундите — това беше грубичка, детинска игра, която всички обичахме — и вдъхнах свежия въздух на стълбището. Един глас ме повика по име и аз се заковах на третото стъпало с ръка на перилата. Погледнах нагоре и видях Раджубай да наднича през вратата. Нисичкият дебел и плешив валутен контрольор на Съвета на Кадеровата… не, на Салмановата мафия беше облечен както винаги с дхоти и бял потник. Знаех, че наднича, защото никога не излизаше от стаята, преди да я запечата малко преди полунощ, всяка нощ. Когато имаше нужда да се облекчи, използваше лична тоалетна, оборудвана с огледално стъкло, за да може да наблюдава стаята. Беше отдаден на счетоводството, беше най-добрият счетоводител в мафията, но не само професионалните задължения привързваха Раджубай към счетоводните таблици. Извън оживената кантора той беше намусен, подозрителен и странно отнесен човек. В кантората бе някак си по-цялостен и далеч по-самоуверен. Сякаш бе свързан с някаква духовна сила — докато част от тялото му все още беше в стаята, той продължаваше да е свързан с енергията, със силата, с парите.

— Линбаба! — извика ми той от вратата, която скриваше долната част на тялото му. — Не забравяй за сватбата! Нали ще дойдеш?

— Разбира се — усмихнах му се и аз. — Ще дойда!

Прескочих набързо трите етажа надолу, като подкачах и разбутвах гундите на всеки етаж, и изскочих покрай охраната на входа. В края на улицата откликнах на усмивките на още двама пазачи. С някои изключения бях симпатичен на повечето млади гангстери от мафията. Не бях единственият чужденец, работещ с Бомбайската мафия — в Съвета на Бандра имаше един ирландски гангстер, един американец на свободна практика, който градеше име в големите сделки с дрога, един холандец, който работеше с една банда в Кар, и още няколко мъже из целия град, но аз бях единственият гора в Съвета На Салман. Аз бях техният чужденец. Годините, когато индийската гордост покълваше като млади лози на обгорената постколониална почва, бяха последните години, когато да си чужденец, да си британец или да приличаш на британец и да говориш като британец беше достатъчно, за да печелиш сърцата и заинтригуваш умовете.