Читаем Шантарам полностью

До него на масата седеше Лиса Картър. Гъстата й руса коса беше израсла доста и вече падаше около овалната камея на лицето й. Сините й очи бяха ясни и в тях блестеше страст. Беше помургавяла и съвсем здрава. Дори беше понапълняла — нещо, за което тя се порицаваше, но аз и всички останали мъже на хоризонта намирахме за възхитително. Имаше нещо ново, съвсем различно в държанието й — една топла и спокойна мекота в усмивката, сърдечен смях, който спечелваше и смеха на другите, и лекота на духа, която търсеше и често намираше най-доброто в хората, които срещаше. Седмици и месеци наред наблюдавах как тези промени в нея се развиват и затвърждават, и отначало мислех, че са породени от моята обич. Въпреки че не се бяхме обявили официално за двойка — тя продължаваше да живее в своя апартамент, а аз — в своя, ние бяхме любовници и много повече от приятели. След време осъзнах, че промените не се дължат на мен, а на самата нея. След време започнах да прозирам колко дълбок е кладенецът на любовта й и колко много щастието и увереността и зависят от излизането на тази любов на светло и споделянето й. А нейната любов беше прекрасна. Тя бе безоблачно небе, което Лиса разпръскваше с тези нейни очи, и лятна утрин в усмивката й.

Поздравих я и тя ме целуна по бузата. Целунах я и аз и когато се отдръпнах, се запитах защо малка загрижена бръчка проряза челото й и се спусна в очите и с цвят на синчец.

До нея на дългата маса седяха журналистите Дилип и Ануар. Те бяха млади, завършили колеж само преди няколко години и още учеха занаята в анонимните подземия на бомбайския ежедневник „Пладне“. Нощем заедно с Дидие и малкия му двор обсъждаха големите новини на деня все едно играеха ключови роли в сензациите или собствените им инстинкти ги бяха извели до изхода на разследването. Възбудата, ентусиазмът, амбициите и безграничната им надежда за бъдещето толкова възхищаваха всички от компанията в „При Леополд“, че Кавита и Дидие се чувстваха длъжни понякога да откликват с хапливи забележки. Дилип и Ануар го понасяха добре, смееха се и често отговаряха подобаващо, докато цялата група не започнеше да вика и да удря по масата от удоволствие.

Дилип беше висок, светъл пенджабец с бадемови очи. Ануар, трето поколение бомбаец, беше по-ниският, по-тъмният и по-сериозният от двамата. „Свежа кръв“ — каза ми Лети с усмивка няколко дни преди този следобед. Някога беше използвала същата фраза и за мен, скоро след пристигането ми в Бомбай. И докато обикалях масата и гледах как двамата младежи разговарят толкова пламенно и целенасочено, ми хрумна, че някога, преди хероина и престъпленията, и аз живях като тях. Някога и аз бях щастлив, здрав и пълен с надежди. И се зарадвах, че ги познавам и знам, че те са част от забавленията и обещанията на компанията от „При Леополд“. Там те бяха на правилното място и също толкова правилно беше, че Маурицио го няма, че Ула и Модена ги няма и че мен също един ден няма да ме има.

Аз също стиснах сърдечно ръцете им и минах към седящата до тях Кавита Сингх. Кавита стана да ме прегърне — нежната близка прегръдка на жена към мъж, за когото тя знае, че може да му има доверие, или когато е сигурна, че сърцето й принадлежи на друг. Между чужденци подобна прегръдка бе рядкост, а когато те прегръща индийка, за мен тя съдържа неповторима интимност. И беше важна. Живеех в града от години, можех да се обясня на марати, хинди и урду; можех да седна с гангстери, обитатели на бордеи и боливудски актьори и да се ползвам с добрата им воля, а понякога и с уважението им. Но малко неща ме караха да се чувствам така приет във всички индийски светове на Бомбай, както нежната прегръдка на Кавита Сингх.

Никога не й признах какво означава за мен нейното нежно и необикновено приемане. Толкова много, твърде много от добрите ми чувства през годините на изгнание бяха заключени в килията на сърцето ми — с високите стени от страх, малките прозорчета с решетки на надеждата, твърдия нар на срама. Сега говоря на глас. Знам, че когато мигът на обич и откровеност дойде, трябва да го грабнеш и да говориш, защото може никога да не се повтори. А неогласени, неподвижни, неизживени в сърдечните ни признания, тези истински чувства повяхват и се разпадат в ръката на спомена, която посяга към тях, когато вече е късно.

Тогава, докато сивкаво-розовият воал на вечерта бавно похлупваше следобеда, аз не казах нищо на Кавита. Оставих усмивката ми да се отрони като мозайка от натрошени камъни и да се плъзне от върха на нейната обич към земята под нозете й. Тя ме хвана за лакътя и ме обърна към седящия до нея мъж, за да ме представи.

— Лин, мисля, че не се познавате с Ранджит — каза тя, когато той стана и се ръкувахме. — Ранджит е… приятел на Карла. Ранджит Чудри, запознай се с Лин.

Изведнъж разбрах загадъчната забележка на Лети — „Запази самообладание, момко“ — и защо бръчката на челото на Лиса още не се беше изгладила.

— Казвай ми Джит — предложи той с широка, непринудена и уверена усмивка.

Добре — отвърнах равнодушно и не се усмихнах. — Радвам се да се запознаем, Джит.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Адмирал Советского Союза
Адмирал Советского Союза

Николай Герасимович Кузнецов – адмирал Флота Советского Союза, один из тех, кому мы обязаны победой в Великой Отечественной войне. В 1939 г., по личному указанию Сталина, 34-летний Кузнецов был назначен народным комиссаром ВМФ СССР. Во время войны он входил в Ставку Верховного Главнокомандования, оперативно и энергично руководил флотом. За свои выдающиеся заслуги Н.Г. Кузнецов получил высшее воинское звание на флоте и стал Героем Советского Союза.В своей книге Н.Г. Кузнецов рассказывает о своем боевом пути начиная от Гражданской войны в Испании до окончательного разгрома гитлеровской Германии и поражения милитаристской Японии. Оборона Ханко, Либавы, Таллина, Одессы, Севастополя, Москвы, Ленинграда, Сталинграда, крупнейшие операции флотов на Севере, Балтике и Черном море – все это есть в книге легендарного советского адмирала. Кроме того, он вспоминает о своих встречах с высшими государственными, партийными и военными руководителями СССР, рассказывает о методах и стиле работы И.В. Сталина, Г.К. Жукова и многих других известных деятелей своего времени.Воспоминания впервые выходят в полном виде, ранее они никогда не издавались под одной обложкой.

Николай Герасимович Кузнецов

Биографии и Мемуары
100 знаменитых людей Украины
100 знаменитых людей Украины

Украина дала миру немало ярких и интересных личностей. И сто героев этой книги – лишь малая толика из их числа. Авторы старались представить в ней наиболее видные фигуры прошлого и современности, которые своими трудами и талантом прославили страну, повлияли на ход ее истории. Поэтому рядом с жизнеописаниями тех, кто издавна считался символом украинской нации (Б. Хмельницкого, Т. Шевченко, Л. Украинки, И. Франко, М. Грушевского и многих других), здесь соседствуют очерки о тех, кто долгое время оставался изгоем для своей страны (И. Мазепа, С. Петлюра, В. Винниченко, Н. Махно, С. Бандера). В книге помещены и биографии героев политического небосклона, участников «оранжевой» революции – В. Ющенко, Ю. Тимошенко, А. Литвина, П. Порошенко и других – тех, кто сегодня является визитной карточкой Украины в мире.

Валентина Марковна Скляренко , Оксана Юрьевна Очкурова , Татьяна Н. Харченко

Биографии и Мемуары