Шантарам

Но бордеите продължаваха да се разпростират, километър след километър. Гледката се разнообразяваше само от ужасния контраст на сградите на процъфтяващи компании и рушащите се, обрасли с мъх жилищни блокове на по-заможните. Бордеите нямаха край. Вездесъщото им присъствие сриваше почтителността ми на чужденец. А после ме обсеби почуда. Прогледнах отвъд безкрая на струпаните бордеи и започнах да забелязвам хората, които живееха в тях. Една жена спря, за да придърпа напред черния сатенен креп на косата си. Друга къпеше децата си с вода от меден леген. Мъж водеше три кози с червени панделки на вратовете. Друг се бръснеше пред спукано огледало. Деца играеха навсякъде. Мъже носеха ведра с вода. Мъже поправяха една от колибите. Накъдето и да погледнех, хората се усмихваха.

Автобусът попадна в задръстване и от бараката срещу моя прозорец се показа мъж. Беше чужденец, бледокож като новопристигналите в автобуса и увит само в памучна кърпа с цвят на хибискус, която бе намотана около кръста му. Той се протегна, прозя се и се почеса съсредоточено по голия корем. От лицето и стойката му лъхаше очебиен волски покой. Усетих се, че завиждам на това задоволство й на усмивките за поздрав, които той предизвика у преминаващата покрай него група хора.

Автобусът потегли рязко и аз го загубих от поглед. Но образът му промени напълно отношението ми към бордеите. Когато го видях там — мъж, също толкова чужд на мястото, колкото мен самия, си представих себе си в този свят. Онова, което ми изглеждаше невъобразимо чуждо, далечно, изведнъж стана възможно, понятно и най-вече — пленително.

Загледах се в хората и забелязах колко заети са те — с колко много трудолюбие и енергия бе изпълнен животът им. Тук-там погледът ми внезапно, случайно проникваше в колибите и ми разкриваше поразителната чистота на тази бедност — подове без нито едно петънце, блестящи метални тенджери, наредени в правилни кули. И най-накрая онова, което трябваше да забележа още от самото начало: видях колко красиви са те. Жените, увити в тъмночервено, синьо и златно; жените, които вървяха боси през лабиринта на опърпания коптор с търпеливо и ефирно изящество; белозъбата, бадемоока хубост на мъжете, обичта и другарството на тънконогите и тънкоръки деца — по-големите си играеха с по-малките, а много от тях крепяха мъничките си братя и сестричета на стройните си хълбоци. Половин час след като потеглихме с автобуса, аз за пръв път се усмихнах.

— Грозна картинка! — отбеляза младежът до мен, докато оглеждаше пейзажа през прозореца. Канадец, както личеше по емблемата на ръката му — кленов лист. Висок и набит, с воднисти очи и кестенява коса до раменете. Спътникът му беше негова по-ниска и по-компактна версия. И двамата носеха еднакви избелели джинси, сандали и меки басмени якета.

— Я пак?

— За пръв път ли идваш? — попита той в отговор. Кимнах. — Така си и мислех. Спокойно, оттук нататък става малко по-добре. Няма чак толкова много бордеи. Но никъде в Бомбай не е хубаво. Това е най-гадният град в Индия, помни ми думата.

— Точно така — потвърди по-ниският.

— По-нататък има два-три хубави храма и няколко големи британски сгради, които що-годе ги бива — каменни лъвове, месингови осветителни стълбове и тям подобни. Но това не е Индия. Истинската Индия е нагоре, близо до Хималаите, в Манали или в свещения град Варанаси, или надолу по крайбрежието, в Керала. За да откриеш истинската Индия, трябва да излезеш от града.

— Вие накъде сте се запътили?

— Ще отседнем в един ашрам — обясни приятелят му. — Държат го раджнишите в Пуна. Най-хубавият ашрам в цялата страна.

Два чифта ясни, воднистосини очи се втренчиха в мен с двусмисленото, почти обвинително неодобрение на убедените, че са открили верния път.

— С преспиване ли?

— Моля?

— Ще си вземеш ли стая, или само минаваш днес през Бомбай?

— Не знам — отговорих и отново се обърнах към прозореца. Вярно си беше — не знаех дали искам да поостана в Бомбай, или да продължа към… нанякъде. Не знаех и ми беше все едно. В този миг аз бях онова, което Карла веднъж нарече най-опасното и пленително животно на света: храбър корав мъжага без никакви планове. — Нямам никакви планове. Но май ще поостана в Бомбай.

— Ние ще преспим тази вечер и утре хващаме влака. Ако искаш, можем да си вземем стая заедно. За трима души излиза много по-евтино.

Вгледах се в наивните му сини очи. Може би в началото е по-добре да деля стаята с други хора — помислих си. Техните истински документи и безметежни усмивки щяха да потулят фалшивия ми паспорт. Може би така ще е по-сигурно.

— И много по-сигурно — додаде той.

— Точно така — потвърди приятелят му.

— По-сигурно? — попитах аз с престорено безхаберие.