Шантарам

Автобусът беше забавил ход и поел по тесни канали между три и четириетажни сгради. Гъмжилото по улиците се движеше с чудодейна, тайнствена деловитост — балистичен танц на автобуси, камиони, велосипеди, леки коли, волски каруци, моторетки и хора. През отворените прозорци на нашата таратайка нахлуваха ароматите на подправки, парфюми, дизелов дим и волски тор — в гъста, но не неприятна смесица — и навсякъде над вълните от непозната музика се надигаха гласове. На всеки ъгъл грамадни плакати рекламираха индийски филми. Свръхестествените им цветове се преливаха зад загорялото лице на високия канадец.

— Да, да, много по-сигурно е. Тук е Готам сити, човече. Тук уличните хлапета владеят повече начини да ти вземат парите и от адовото казино.

— Големите градове са си такива — поясни ниският. — Всички големи градове са еднакви. Не само тук е така. Същото е и в Ню Йорк, в Рио, в Париж. До един са мръсни и до един са смахнати. Така е в големия град, нали ме разбираш? Навсякъде другаде в Индия, където отидеш, страшно ще ти хареса. Това е велика страна, но големите градове са много гадни, да ти кажа.

— И хотелите, същата работа, да му се не види — додаде високият. — Могат да те ошушкат, както си седиш в стаята и си пушиш тревица. Сговарят се с ченгетата да те изловят и да ти вземат парите. Най-безопасно е да не се делите и да пътувате на групи, помни ми думата.

— И да се махнете от големия град възможно най-бързо — завърши ниският. — Леле-мале! Видя ли това?

Автобусът беше завил по един широк булевард, ограден от едната страна с огромни камъни, които се спускаха към тюркоазното море. Малка колония от разнебитени черни колиби се бе пръснала върху тях като останки от някакъв тъмен примитивен кораб. Колибите горяха.

— Да му се не види! Я виж това! Тоя ще се опече, пич! — изкрещя високият канадец и посочи един мъж, който тичаше към морето с пламтящи дрехи и коса. Мъжът се подхлъзна и тупна тежко между големите камъни. Жена и дете го догониха и се захванаха да гасят пламъците с ръцете и с дрехите си. Останалите се опитваха да потушат пожара в къщите си, други стояха и гледаха как съборетините им изгарят. — Видяхте ли го? С тоя е свършено, казвам ви.

— Прав си, дявол да го вземе! — ахна ниският.

Шофьорът намали ход, другите коли също, но после даде газ и продължи. Никой от автомобилите на оживената улица не спря. Обърнах се и гледах назад през стъклото, докато овъглените схлупени колиби не се превърнаха в точици, а кафявият пушек на пожара — в едва доловим шепот на разрухата.

В края на дългия крайбрежен булевард завихме наляво по широка улица с модерни сгради и грандхотели с портиери в ливреи под пъстрите тенти. Край тях — луксозни ресторанти с градини в дворовете. Слънчевите лъчи проблясваха по излъсканите стъклено — месингови фасади на офисите на авиокомпаниите и фирмите. Улични сергии, скрити от утринното слънце под големи чадъри. Индийците, които се разхождаха, носеха затворени обувки и западни бизнес костюми, а жените бяха облечени в скъпа коприна. Изглеждаха концентрирани и сдържани и сновяха със сериозни физиономии насам-натам между големите офис сгради.

Контрастът между познатото и фрапиращото бе навсякъде. Волска талига бе спряла на светофара до модерна спортна кола. Мъж клечеше и се облекчаваше зад дискретния заслон на сателитна чиния. Електрокар разтоварваше стока от старовремска каруца с дървени колела. Човек оставаше с впечатлението за едно тромаво, неизтощимо, далечно минало, което сякаш невредимо бе помело бариерите на времето и нахлуло в собственото си бъдеще. Това ми харесваше.

— Почти пристигнахме — обяви спътникът ми. — Градският център е само на няколко преки оттук. Не би могло да се нарече точно център. Просто е районът за туристи и повечето евтини хотели са там. Последната спирка. Нарича се „Колаба“.

Двамата младежи извадиха паспортите и травел чековете от джобовете си и ги набутаха отпред в панталоните. По-ниският си махна дори часовника и също го прибра при валутата; паспорта и останалите ценни вещи в гащите си, досущ торба на двуутробен бозайник. Момчето забеляза погледа ми и се усмихна.

— Хей! — ухили се то. — Повече предпазливост никога не е излишна!

Станах и се заклатушках към изхода. Когато автобусът спря, слязох първи, но тълпата на тротоара ми попречи да продължа по улицата, и това бяха „тути“ — уличната реклама на различни хотелиери, пласьори на наркотици и други бизнесмени, които ни предлагаха, крещейки на развален английски, евтини хотелски стаи и изгодни сделки. Най-отпред, точно срещу вратата, стоеше дребен човечец с голяма, почти идеално кръгла глава, облечен с джинсова риза и сини памучни панталони. Той се провикна на спътниците си да млъкнат, а после се обърна към мен с най-безумната и лъчезарна усмивка, която бях виждал. — Добрутро, велики господа! — поздрави ни той. — Добре дошли в Бомбай! Вие искате го евтини отлични хотели, нали така?