Шантарам

Изкачихме четири стръмни етажа по тъмното, обрасло с мъх стълбище откъм задната страна на голяма сграда с изглед към морето и то ни отведе във фоайето на Къща за гости „Индия“. На всеки етаж по пътя нагоре висеше различна табела — хотел „Апсара“, Къща за гости „Звездата на Азия“, хотел „Крайбрежен“. Тоест, в сградата всъщност имаше четири отделни хотела и всеки от тях заемаше отделен етаж и си имаше собствен персонал, набор от услуги и стил.

Двамата млади пътешественици, Прабакер и аз се изсипахме в малкото фоайе с раниците и чантите си. Висок, мускулест индиец, облечен в ослепително бяла риза и черна вратовръзка, седеше зад стоманено бюро в началото на коридора, водещ към стаите за гости.

— Добре дошли — поздрави той и кротка усмивчица очерта трапчинки на бузите му. — Добре дошли, млади господа.

— Ама че дупка — смънка високият ми спътник, докато оглеждаше напуканата боя и облицованите с фурнир дървени прегради.

— Това е господин Ананд — намеси се бързо Прабакер. — Най-добър управител на най-добър хотел в „Колаба“.

— Прабакер, млъкни! — изръмжа господин Ананд.

Прабакер се усмихна още по-широко.

— Виждате ли какъв чудесен управител е господин Ананд? — прошепна ми той ухилен, а после обърна усмивката си към чудесния управител. — Водя трима отлични туристи за вас, господин Ананд. Най-най-добрите клиенти за най-добрия хотел, нали така?

— Млъкни, ти казах! — сопна се Ананд.

— Колко? — попита ниския канадец.

— Моля? — измърмори Ананд, без да откъсва сърдития си поглед от Прабакер.

— Трима души, за една нощ, в една стая, колко?

— Сто и двайсет рупии.

— Какво?! — избухна ниският. — Майтап ли си правите? — Това е много скъпо — заяви приятелят му. — Да се махаме оттук. — Няма проблем! — тросна се Ананд. — Вървете другаде, щом искате.

Те понечиха да вземат саковете си, но Прабакер нададе страдалчески вик:

— Не! Не! Това най-прекрасен от всички хотели. Моля, само вижте в стаята! Моля ви, господин Линдзи, само вижте хубавата стая! Само вижте хубавата стая!

Последва пауза. Двамата младежи се колебаеха на вратата. Ананд се беше вторачил в регистъра на хотела, внезапно запленен от изписаните на ръка имена в него. Прабакер стискаше ръкава ми. Дожаля ми за уличния гид, а държанието на Ананд ме възхити. Той нямаше нито да ни се моли, нито да ни убеждава да вземем стаята. Ако я искахме, трябваше да приемем неговите условия. Той вдигна поглед от регистъра и ме погледна в очите прямо и честно, както увереният човек гледа друг уверен човек. Започваше да ми допада.

— Бих искал да я видя тая хубава стая — казах.

— Да! — засмя се Прабакер.

— Добре, отиваме! — усмихнаха се канадците.

— В дъното на коридора — усмихна се и Ананд в отговор и посегна зад гърба си, за да откачи ключа с тежкия ключодържател от куката, а после ми го подхвърли през бюрото. — Последната стая вдясно, приятелю.

Стаята беше голяма, с три отделни легла, застлани с чаршафи, един прозорец с гледка към морето и редица от прозорци над оживена улица. Всяка от стените беше боядисана в различен оттенък на главоцепно зелено. Таванът бе покрит с дантела от пукнатини. Боята по ъглите се белеше като хартиени свитъци. Останалата мебелировка се състоеше от три шперплатови нощни шкафчета и очукана дървена тоалетка с напукано огледало. Предишните обитатели бяха оставили доказателства за периода на своето владение — разтопена свещ, пъхната в гърлото на бутилка от ликьор „Бейлис“, залепена на стената картина от календар с неаполитанска улична сцена и два самотни спихнати балона, увиснали на таванския вентилатор. Подобни стаи подтикват хората да си пишат имената и други послания по стените, както правят мъжете в затворническите килии.

— Ще я наема — реших.

— Да! — Прабакер мигом изприпка към фоайето.

Спътниците ми от автобуса се спогледаха и избухнаха в смях.

— Няма смисъл да споря с тоя пич. Той е смахнат.

— Разбрах те — изкиска се ниският и се наведе да подуши чаршафите на едното от леглата, а после приседна като на тръни върху него.

Прабакер се върна с Ананд, понесъл тежкия хотелски регистър. Един по един си записахме данните, докато той проверяваше паспортите ни. Платих за седмица предварително. Ананд върна паспортите на другите двама, но задържа моя — потупваше се замислено с него по бузата.

— Нова Зеландия? — измърмори той.

— Е? — намръщих се аз, чудейки се дали не е забелязал и усетил нещо. Аз бях най-издирваният човек в Австралия, избягал затворник, осъден на двайсет години за въоръжен грабеж и прясно-прясно име в списъка с бегълци на Интерпол. Какво иска той? Какво знае?

— Хммм. Добре. Нова Зеландия, Нова Зеландия… сигурно искаш нещо за пушене, много бира, бутилки уиски, сменяш пари, бизнес момичета, хубав купон. Ако искаш купиш нещо, кажи ми, на?

Тикна паспорта в ръката ми и излезе, като метна злобен поглед на Прабакер. Гидът се дръпна и го пропусна на вратата — хем трепереше, хем се усмихваше щастливо.

— Голям човек. Голям управител — избъбри той, когато Ананд си отиде.

— Много новозеландци ли идват тук, Прабакер?