Шантарам

— Само мъничко, благодаря много. — Той пи отново. Лочеше на едри глътки, които издуваха гърлото му. Спря, облиза устни и надигна шишето за трети път. — Извинявайте, ааа, много извинявайте. Толкова добро това уиски, че кара мен на невъзпитано държание.

— Слушай, щом толкова ти харесва, задръж бутилката. Имам още една. Купих ги от безмитния на летището.

— О, благодаря… — отвърна той, но усмивката му слисано увяхна.

— Какво има? Не го ли искаш?

— Да, да, господин Линдзи, много да. Но ако знаех, че това е моето уиски, а не вашето, нямаше така щедро да отпусна на мене да го кърка.

Младите канадци се разсмяха.

— Прабакер, виж какво ще ти кажа. Ще ти дам пълната бутилка, а отворената ще изпием всички. Става ли? Ето ти и двеста рупии за хеша.

Усмивката отново се вкамени, той размени отворената бутилка за пълната и я гушна нежно.

Ама господин Линдзи вие сбъркали. Аз казал, че тази най-добра смола струва сто рупии. Не двеста.

— Ъхъ.

— О, да. Само сто рупии — заяви той и ми върна пренебрежително едната от банкнотите.

— Добре. Слушай, Прабакер, гладен съм. Не хапнах в самолета. Дали не би могъл да ме заведеш в някой добър, чист ресторант?

— Много ясно, господин Линдзи, сър! Знам такива отлични ресторанти с такива храни чудо, направо ще боли вас корема от щастие!

— Нави ме — станах и си прибрах паспорта и парите. — Вие ще дойдете ли?

— Къде, навън? Бъзикаш се.

— Може би по-късно. Много по-късно. Ще ти пазим багажа тук и ще те чакаме да се върнеш.

— Добре, както искате. Връщам се след около два часа.

Прабакер се поклони угоднически и се сбогува учтиво. Тръгнах с него, но тъкмо понечих да затворя вратата, и високият младеж се обади:

— Слушай… На улицата го давай по-полека, а? Щото не знаеш какво е тука. Да нямаш вяра на никого. Това не ти е на село. Индийците в града са… абе, просто внимавай, а?

На рецепцията Ананд прибра паспорта, травел чековете и повечето ми пари в сейфа, даде подробна разписка и аз излязох на улицата. Предупредителните думи на канадеца кръжаха и се въртяха в ума ми като чайки над прилив.

Прабакер ни доведе в хотела по широкия, обграден с дървета и относително пуст булевард, който тръгваше от завоя на залива, от високата каменна арка на „Портата на Индия“. Но улицата отпред гъмжеше от хора и коли и шумът от глъчка, клаксони и търговци приличаше на тропането на дъждовна буря по дървени и метални покриви.

Стотици хора вървяха или стояха на групи и разговаряха. Магазини, ресторанти и хотели се редяха от двете страни по цялата дължина на улицата. Пред всеки магазин или ресторант имаше прикрепена по-малка сергия. По двама-трима продавачи, седнали на сгъваеми столове, обслужваха тези присвоени местенца от тротоара. Тук имаше африканци, араби, европейци и индийци. На всяка крачка езиците и музиката се сменяха и всеки ресторант изсипваше различен аромат във врящия въздух.

Мъже с двуколки и ръчни колички лъкатушеха из оживеното улично движение, превозвайки дини и чували с ориз, безалкохолни напитки и окачени на закачалки дрехи, цигари и буци лед. Парите бяха навсякъде — тук бе центърът на черния пазар за валута, обясни ми Прабакер. Тук съвсем открито брояха дебели пачки банкноти, които сменяха собствениците си. Тук имаше просяци, жонгльори, акробати, змиеукротители, музиканти и астролози, гледачки на ръка, сводници и пласьори на дрога. Улицата беше мръсна. Боклуците се изсипваха от прозорците без предупреждение и се трупаха на купчини по тротоара или на платното. Охранени безстрашни плъхове се прошмугваха между тях и пируваха.

Но най-много ми се набиваха в очи многобройните сакати и болни просяци. Шестваха всички видове болести, недъзи и страдания — те висяха пред входовете на ресторантите и магазините, или призоваваха минувачите с професионално отработени жални подвиквания. Както когато съзрях за първи път бордеите през прозореца на автобуса, гледката на тези улични страдания накара излъчващото ми добро здраве лице да пламне от срам. Но докато Прабакер ме водеше през шумната тълпа, ми посочи и други образи на просяци, които смекчиха ужасната карикатурност на техните жалостиви представления. Група просяци седеше пред един вход и играеше карти, няколко слепци и техни приятели си похапваха риба с ориз, смеещи се деца се редуваха да се возят с един безкрак мъж на малката му количка.

Докато вървяхме, Прабакер крадешком ми хвърляше коси погледи.

— Как ви се харесва нашият Бомбай?

— Страшно — отвърнах и това си беше самата истина. В моите очи градът бе прекрасен. Беше див и вълнуващ. Британски здания в романтичен раджа стил се издигаха редом с модерни огледални бизнес кули. Неугледни, схлупени, занемарени жилищни сгради стърчаха над пищни, отрупани със зеленчуци и коприна сергии. От всеки магазин и от всяко преминаващо такси се носеше музика. Цветовете бяха искрящи. Уханията — опияняващо вкусни. В очите на хората по тези гъмжащи от навалица улици виждах повече усмивки, отколкото бях срещал на всички места, където съм бил.