Ръката й продължаваше да стиска моята, малко над лакътя. Допирът й беше точно какъвто трябва да е допирът на ръка на любовница — познат, ала и вълнуващ като прошепнато обещание. Почувствах почти неустоимо желание да хвана ръката й и да я сложа на гърдите си, до сърцето. И може би трябваше да го направя. Сега знам, че ако го бях направил, тя щеше да се засмее и да ме хареса заради жеста. Но тогава бяхме непознати и цели пет безкрайни секунди стояхме и се гледахме в очите, докато всички паралелни светове, всички паралелни животи, които биха могли да се случат и никога нямаше да се случат, кръжаха във вихър около нас. А после тя проговори.
— На косъм се отървахте. Късметлия сте.
— Да — усмихнах се. — Такъв съм.
Ръката й бавно пусна моята. Спокоен, непринуден жест, ала почувствах как тя се откъсва от мен толкова рязко, сякаш ме бяха събудили грубо от дълбок, щастлив сън. Наведох се към нея и надникнах зад гърба й — първо наляво, после надясно.
— Какво има? — попита тя.
— Търся крилата ви. Вие нали
— Боя се, че не — отвърна тя и иронична усмивка изрисува трапчинки по бузите й.
— Прекалено голям дявол съм, за да бъда.
— За колко голям дявол говорим? — ухилих се.
Няколко души стояха на групичка от другата страна на сергията. Единият — хубав, атлетичен мъж на около двайсет и пет — пристъпи към платното и й извика:
— Карла! Идвай,
Тя се обърна и му махна, а после стисна дланта ми — ръкостискането й беше силно, но не проличаваше какво точно чувство влага в него. Усмивката й беше също толкова неопределена. Можеше да ме е харесала, а може би просто се радваше, че се сбогува.
— Все още не сте отговорили на въпроса ми — напомних й, когато дланта й се изплъзна от моята.
— Колко голям дявол съм ли? — отвърна тя, а леката усмивка продължаваше да играе по устните й. — Това е много личен въпрос. Като се замисля, по-личен въпрос никой не ми е задавал. Хей, ако обаче дойдете някой път в „При Леополд“, може и да разберете.
Приятелите й се бяха преместили от нашата страна на сергийката. Тя ме остави и се върна при тях. Всичките бяха индийци, всички — млади и облечени с чисти дрехи по западна мода, каквито носи средната класа. Смееха се често и се прегръщаха фамилиарно през раменете, но никой не докосваше Карла. Тя като че излъчваше аура, едновременно привлекателна и неприкосновена. Приближих се, като се преструвах на заинтригуван от това как продавачът на цигари завива листата и ги маже с пасти, и се заслушах как тя им говори, но не разбирах езика. Гласът й, на този език и в този разговор, бе изненадващо плътен и звучен, и караше космите по ръцете ми да настръхват. Предполагам, че и това сигурно е било предупреждение.
— Вижте, господин Линдзи, купих само две цигари за нас — възкликна завърналият се при мен Прабакер и ми поднесе едната със замах.
— Това е Индия, страната на бедняците. Тук няма нужда да се купува цял пакет цигари. Една цигара само можеш да купиш. И няма нужда да купуваш кибрит.
Той се наведе и дръпна тлеещото конопено въже, окачено на една кука на телеграфния стълб до сергията, и издуха пепелта от края му. Оранжевото живо въгленче се показа отдолу и той си запали цигарата от него.
— Какво приготвя той? Какво дъвчат в тези листа?
— Нарича се
Кимнах и го оставих да поръча не толкова заради новото усещане от паана, колкото заради предоставеното ми оправдание да остана там още малко и да погледам Карла. Тя се държеше толкова непринудено, съвсем като у дома си, бе органична част от улицата и непостижимото познание за нея. Онова, което ме озадачаваше навсякъде около мен, за нея като че бе ежедневие. Спомних си за чужденеца в бордея — мъжа, когото видях от прозореца на автобуса. Също като него, и тя изглеждаше спокойна и доволна в Бомбай. Изглеждаше на мястото си. Завиждах й за топлотата и одобрението, което предизвикваше у околните.