Шантарам

Санджай Дешпанде беше набит мъж на петдесет и нещо, с ореол от прошарена коса и бели рунтави вежди. Седеше зад тежък дървен тезгях, заобиколен от гръмнали радиоапарати, изтърбушени касетофони и сандъци с части. Прабакер го поздрави, забърбори бързо на хинди и подаде бутилката над тезгяха. Без да я поглежда, господин Дешпанде шляпна отгоре й месестата си длан, приплъзна уискито и го скри отдолу. Извади наръч рупии в банкноти от джоба на ризата си, отдели няколко и ги подаде с обърната надолу длан. Прабакер прибра парите и ги пъхна в джобовете си с бързо и плавно движение, като пипало на калмар, след което най-сетне млъкна и ми кимна да се приближа.

— Това мой много добър приятел — осведоми той господин Дешпанде и ме потупа по ръката. — Той е от Нова Зеландия.

Господин Дешпанде изсумтя.

— Той току-що днес пристигнал в Бомбай. Къща за гости „Индия“, там е отседнал.

Господин Дешпанде пак изсумтя и ме огледа с любопитство, в което се прокрадваше враждебност.

— Казва се Лин. Господин Линбаба — представи ме Прабакер.

— Как се казва? — възкликна господин Дешпанде.

— Лин — ухили се Прабакер. — Казва се Линбаба.

Господин Дешпанде надигна внушителните си вежди в изненадана усмивка.

— Линбаба?

— О, да! — въодушевено потвърди Прабакер. — Лин. Лин. Много свестен човек той също.

Господин Дешпанде протегна ръка и аз я стиснах. Поздравихме се, а после Прабакер ме задърпа за ръката към изхода.

— Линбаба! — провикна се господин Дешпанде тъкмо преди да излезем на улицата. — Добре дошли в Бомбай! Ако имате уокмен, камера и машина, дето гърми из гетото, елате при мен, Санджай Дешпанде, в Радио Сик! Аз давам най-добра цена!

Кимнах и излязохме. Прабакер ме повлече по улицата и след няколко крачки спря.

— Видя ли, господин Лин? Видя ли колко ти хареса името?

— Предполагам — смънках, озадачен колкото от неговото въодушевление, толкова и от краткия разговор с господин Дешпанде. Когато опознах Прабакер по-добре и започнах да ценя високо дружбата му, открих как този човек вярва с цялата си душа, че усмивката му променя и душите на хората, и света. Беше прав, разбира се, но на мен ми отне дълго време да проумея тази истина и да я приема.

— А какво е това „баба“ в края на името? Лин, разбирам. Но защо е това Лин баба?

— Баба е просто уважително име — ухили се Прабакер. — Ако ти сложим баба отзад на името или на името на някой важен човек, това все едно оказваме уважението към учител или на светци, — или на много стар, стар, стар…

— Разбирам, разбирам, Прабу, но това не ме успокоява, да ти кажа. Цялата тая работа с тоя пенис… Не знам!

— Но нали го видя господин Санджай Дешпанде! Ти видя колко той харесал името ти! Виж, виж колко хората обичат това име. Сега ще видиш, гледай, аз ще го кажа на всички! Линбаба! Линбаба! Линбаба! — развика се той към непознатите минувачи.

— Добре, Прабу, стига вече. Вярвам ти. Успокой се. — Сега беше мой ред да го задърпам за ръкава надолу по улицата. — Мислех си, че искаш да изпиеш уискито?

— Е, да — въздъхна той. — Исках го и вече също наум го пиех. Но сега, Линбаба, с тия пари, дето продадох хубавия ти подарък на господин Санджай, мога да купя две бутилки много лошо и приятно евтино индийско уиски, за кеф, и много пари ще останат за една хубава нова риза, червен цвят, една тола добър хашиш, билети да се кефя на хинди филм с климатик и два дена ядене. Ама чакай, Линбаба, ти не ядеш паана ти. Трябва сега да го сложиш в бузата и да го дъвчеш, преди да засъхне и стане не хубаво на вкус.

— Добре, как се прави, така ли?

Поставих увитото в лист пакетче, голямо колкото кибритена кутийка, между бузата и зъбите си, както бях видял да правят другите. Само след секунди смесица от ароматни сладости изпълни устата ми. Вкусът беше остър и пищен, едновременно с меден привкус и леко налютяваш. Обвивката от листо започна да се разтваря и плътните, хрускави парченца обелен бетелов орех, фурми и кокос закръжиха в сладките сокове.

— Сега трябва да го изплюете малко паан — обясни ми Прабакер, втренчен съсредоточено в дъвчещата ми челюст. — Правиш ето така, видя ли? Изплюй ето така.

И той изплю една червена плюнка, която се приземи на метър над нас от тротоара и се разля в петно колкото длан. Процедурата беше прецизна, дело на спец. Нито петънце от сока не остана по устните му. Въодушевено насърчаван от него, аз се опитах да му подражавам, но изпълнилата устата ми червена течност се изля навън, остави лигава ивица по брадичката и отпред по ризата ми и се шляпна шумно до дясната ми обувка.

— Няма проблем, тази риза… — Прабакер се намръщи, извади кърпичка от джоба си и размаза кървавочервената течност още повече по предницата на ризата ми, като търкаше енергично, ала без всякаква полза. — Няма проблем и за твои обувките. Аз ще ги избърша ето така, виждаш ли? Сега трябва да питам, ти обичаш ли да плуваш?

— Да плувам? — попитах го и преглътнах остатъка от паановата смес в устава ми.