Шантарам

— О, да. Да плуваш. Ще те водя на плажа Чоупати, той много хубав плаж, и там можеш да се упражняваш да дъвчеш и да плюеш, и да дъвчеш и пак да плюеш паана, но без толкова много твои дрехи, за да спестиш много от пране.

— Слушай, за разходките из града… Ти нали работиш като гид?

— О, да. Най-добрият гид в Бомбай и също по цяла Индия гид.

— Колко вземаш на ден?

Той ме погледна и бузите му се окръглиха като ябълки в игриво подсмихване, което вече започвах да разпознавам като хитрата обратна страна на широката му дружелюбна усмивка. — Цена сто рупии за цял ден — каза той.

— Добре.

— И туристите ме черпят обяда.

— Разбира се.

— И таксита също туристи плащат.

— Разбира се.

— И автобусни билети в Бомбай, за всичко те плащат.

— Да.

— И чай, ако го пием в горещ следобед, за ободрение наше.

— Аха…

— И секси момичета, ако отидем там в хладна нощ, ако почувстваме голямо издуване от нужда в…

— Да, да, добре. Слушай, ще ти платя за цялата седмица. Искам да ме разведеш из Бомбай, да поразуча града с твоя помощ. Ако се получи, в края на седмицата ще има бонус за теб. Как ти звучи?

Усмивката накара очите му да заискрят, но гласът му прозвуча изненадващо унило:

— Това е твое добро решение, Линбаба. Твое много добро решение.

— Е, ще видим — засмях се аз. — Искам и да ме научиш на разни думи на хинди, може ли?

— О, да! Мога на всичко да науча! Ха значи да, а нахин значи не, пани значи вода, кханна значи храна, а…

— Добре, добре, не е нужно да учим всичко наведнъж. Това ли е ресторантът? Чудесно, умирам от глад. — И тръгнах да влизам в тъмния, непривлекателен ресторант, но той ме спря, внезапно придобил сериозно изражение. Намръщи се и преглътна, като че не знае откъде да започне.

— Преди да ядем хубаво ядене — каза той най-сетне — и преди да… преди да правим бизнес също, нещо има, аз трябва да ти го кажа.

— Казвай…

Имаше толкова обезсърчен вид, че ме прониза опасение.

— Ами, сега ти казвам… тая тола хашиш, оная дето ти продадох в хотела…

— Да?

— Ами, това било на бизнес цена. Наистинска цена, цена за приятели, само петдесет рупии за една тола афгански хашиш. — Той вдигна ръце и се плясна по бедрата. — Аз ти взел петдесет рупии много отгоре.

— Разбирам — отвърнах тихо. Това беше толкова тривиално от моя страна, че се изкушавах да се разсмея на глас. Но очевидно за него беше важно и подозирах, че не се трогваше да прави подобни признания особено често. Всъщност, както ми довери много по-късно, точно в онзи момент бил решил, че ме харесва — а за него това означаваше, че ми дължи добросъвестна и безпрекословна честност във всичко, което казва и прави. Това едновременно бе неговото най-умилително и най-дразнещо качество — че винаги ми казваше цялата истина.

— Е, и какво смяташ да направиш по въпроса?

— Моето предложение — отвърна той сериозно — е да изпушим тоя хашиш на бизнес цена много бързо, докато свършим него, и после ще ни купя нов. След оттук нататък всичко ще е на цена като за приятели — и за теб, и за мен също. Тази политика няма проблем, нали?

Разсмях се и той се засмя заедно с мен. Прегърнах го през раменете и го въведох във врящата благоуханна атмосфера на оживения ресторант.

— Лин, — мисля аз твой много добър приятел — реши Прабакер, радостно ухилен. — Ние късметлиите, нали?

— Може би — отвърнах. — Може би.

Часове по-късно лежах сред уютната тъмнина и слушах тракането на неспирно въртящия се вентилатор. Бях уморен, ала не можех да заспя. Под прозорците ми улицата, трескава и отрудена през деня, бе притихнала, укротена от нощния зной и напоена от звезди. Смайващи и смущаващи картини от града се вихреха и се блъскаха в мислите ми като листа, понесени от вятъра, а кръвта ми така гореше от надеждата и разкриващите се пред мен възможности, че не можех да потисна усмивката си в тъмното. Никой в света, който бях изоставил, не знаеше къде съм. Никой в новия свят на Бомбай не знаеше кой съм. В този миг, сред тъмнината, не ме застрашаваше почти нищо.

Мислех си за Прабакер и за обещанието му утре рано сутринта да се върне, за да започнем обикалянето из града. Дали ще дойде? — чудех се аз. — Или ще го засека по-късно през деня с някой друг току-що пристигнал турист? С неясното и непредубедено коравосърдечие на самотниците реших, че ако си държи на думата и дойде сутринта, ще започна да го харесвам.

Мислех за жената, за Карла, отново и отново, учуден, че сдържаното й сериозно лице се натрапваше в мислите ми толкова често. Ако някой път отидеш в „При Леополд“, може и да разбереш. Това бе последното, което ми каза. Не знаех дали е покана, предизвикателство или предупреждение. Но каквото и да бе, аз бях решил да го приема. Щях да отида там и да я потърся. Но не сега. Не и докато не съм разучил поне малко града, който тя явно познаваше толкова добре. Ще изчакам една седмица — помислих си. — Седмица в града…