Шантарам

А зад размишленията, както винаги, в неизменни орбити около студеното кълбо на самотата кръжаха мислите за семейството и приятелите ми. Безкрайни. Недостижими. Всяка нощ те се увиваха около неутолимия копнеж по онова, което ми струваше свободата, по всичко, което беше загубено. Всяка нощ бе пронизана от копието на срама за това, което продължаваше да струва моята свобода на обичните ми хора, които бях сигурен, че никога повече няма да видя.

— Можехме да се спазарим, да знаеш — обади се високият канадец от своя тъмен ъгъл в другия край на стаята и внезапно нарушилият бръмчащата тишина глас изтрополи като камъни, подхвърлени върху ламаринен покрив. — Можехме да се спазарим с управителя и да отбием от цената на стаята. Струва ни шест долара на ден. Можехме да ги смъкнем на четири. Не са много пари, но тук редът е такъв. Трябва да се пазариш с тях и да смъкваш цената на всичко. Ние утре заминаваме за Делхи, но ти оставаш тук. Говорихме за това и преди, докато те нямаше, и малко се тревожим за теб. Трябва да се пазариш, мъжки. Ако не се научиш, ако не почнеш да мислиш така, тия вечно ще те преебават. Индийците в града са същински наемници, пич. Не ме разбирай погрешно, това е велика страна. Затова и се върнахме тук. Но те не са като нас. Те са… По дяволите, те просто го очакват, това е. Трябва да се пазариш.

Прав беше за цената на стаята, разбира се. Можехме да спестим по долар-два на ден. А и да се пазариш, е икономично. В повечето случаи това е хитроумният и дружелюбен начин да въртиш сделки в Индия.

Но и грешеше. В последвалите години ние с управителя Ананд станахме добри приятели. Понеже му се бях доверил веднага и не се пазарих през първия ден, не се опитах да изкопча пари от него, послушах инстинкта си, който го уважаваш и бях готов да го харесам, спечелих симпатиите му. — Казвал ми го е неведнъж. И той, и ние знаехме, че шест наши долара не са толкова екстравагантна цена за трима чужденци. Собствениците на хотела получаваха по четири долара на ден от стая. Това беше тяхната базова цена. Ананд и персоналът му от трима камериери получаваха като надница тези долар-два над минимума. Малките победи, удържани от чуждестранните туристи над Ананд, му струваха насъщния хляб за деня, а на тях — възможността да го опознаят като приятел.

Простата и поразителна истина за Индия и индийците е, че когато отидете там, напътствията на сърцето неизменно са по-мъдри от разума. Никъде другаде по света това не е толкова вярно.

Тогава, докато вдишвах със затворени очи тишината в тъмното, през онзи първи ден в Бомбай, аз не знаех това. Разчитах на инстинкта си и предизвиквах късмета си. Не знаех, че вече съм отдал сърцето си на тази жена и на този град. И без дори да го подозирам, все още с усмивка на уста, се унесох в кротък сън без сънища.

Втора глава

Тя влезе в „При Леополд“ по обичайното за нея време и когато спря на съседната маса да поговори с приятели, отново се опитах да намеря думи за зеления като горска шума блясък на очите й. Мислех за листа, за опали и за топлите плитчини на островните морета. Но живите изумруди в очите на Карла, огрени от светлината на слънчогледите, които обрамчваха зениците й, бяха по-меки, много по-меки. По-късно открих този цвят и в природата — зелено досущ като зеленото на прекрасните й очи, ала се случи много месеци след онази вечер в „При Леополд“. Но, странно и необяснимо, аз не й казах. Сега жадувам с цялата си душа да бях й го казал. Миналото вечно се отразява между две огледала — светлото огледало на думите и делата — и тъмното, пълно с неща, които не сме казали и извършили. Днес ми се иска още от самото начало, от първите седмици, докато я опознавах, още онази вечер да бяха дошли на езика ми думите, за да й кажа… за да й кажа, че я харесвам.

Така беше — харесвах всичко в нея. Харесваше ми хелвецианската музика на нейния швейцарско-американски английски и начинът, по който бавно отмяташе назад косата си с палец и показалец, когато нещо я дразнеше. Харесваше ми остроумието й, когато разговаряше, и как непринудено и нежно докосваше хората, които харесва, когато минаваше покрай тях или сядаше. Харесваше ми как ме гледа в очите точно до мига, в който настъпваше неудобството, а после се усмихваше и смекчаваше атаката, ала без да извръща очи.

Тя гледаше света право в очите, от упор, — и това също го обожавах, защото по онова време не обичах света. Той искаше да ме залови или да ме убие. Светът искаше да ме върне в клетката, от която избягах, където добрите — мъже в униформи на надзиратели, на които плащаха, за да постъпват както е нужно — ме оковаха и строшиха костите ми с ритници. Може би той бе прав да го иска. Може би точно това заслужавах. Казват, че репресиите пораждат съпротива у някои хора, и аз се съпротивлявах на света във всяка минута от своя живот.