Шантарам

И ние, нашата братска банда, бяхме дошли в светилището да поднесем последните си почитания, както казват, и да се помолим за душата на нашия приятел Салман Мустаан. За първи път от нощта на убийството се събирахме заедно. Седмици след битката с Чуха и бандата му ние не се виждахме, криехме се и лекувахме раните си. Разбира се, пресата вдигна голям шум. Думите „клане“ и „касапница“ се размазваха по страниците на бомбайските ежедневници като масло по захаросаната кифличка на затворнически надзирател. Вдигаха се призиви за справедливост — неопределена, и наказание — безмилостно. Нямаше съмнение, че бомбайската полиция можеше да арестува някого. Тя със сигурност знаеше коя банда бе виновна за купчините от тела, които е открила в къщата на Чуха. Но имаше четири сериозни причини да не се задейства; причини, по-задължаващи за градските полицаи от несправедливия гняв на журналистите.

Първо, нито в къщата, нито по улиците, нито някъде в Бомбай имаше човек, който да пожелае да свидетелства против нас, дори и неофициално. Второ, битката беше сложила край на убийците Сапна — нещо, за което ченгетата с удоволствие биха се погрижили лично. Трето — бандата Уалидлала под ръководството на Чуха преди месеци бе убила полицай, попаднал на тяхна голяма сделка с наркотици, близо до фонтана „Флора“. Официално убийството остана неразкрито, защото полицаите не разполагаха с никакви доказателства, които да представят на съда. Но те знаеха още от деня, в който се случи, че хората на Чуха са пролели кръвта му. Кръвопролитието в дома на Чуха беше почти същото, което самите полицаи желаеха да сторят на Плъха и неговите хора — и рано или късно биха го осъществили, ако Салман не ги беше изпреварил. И четвъртата — изплатеният един крор рупии, присвоени от бизнеса на Чуха, разделени на щедри суми и пъхнати в ръцете на неколцина съдебни медици, накараха всички полицейски рамене да се вдигнат безпомощно.

В лични разговори полицаите бяха казали на Санджай — новия ръководител на Съвета на Кадер Хан — че са му вдигнали мерника и той бе заложил всичките си шансове на това хвърляне на зара. Те искаха мир — и трайно благополучие, разбира се — и ако не стегнеше хората си, те щяха да ги стегнат вместо него. „А между другото — бяха му казали, след като прибраха десетте милиона рупии подкуп и точно преди да го изхвърлят обратно на улицата, — онзи тип Абдула от твойта шайка да не сме го видели повече. Никога. Веднъж вече умря в Бомбай. И ако го видим, пак ще умре, този път завинаги.“

След като чухме това, след седмици на спотайване ние, един по един, започнахме да се завръщаме в града и към работата си за бандата на Санджай. Аз се върнах от Гоа, където се укривах, и заех мястото си в паспортната фабрика редом с Вилу и Кришна. Когато най-сетне ни извикаха да се съберем в „Хаджи Али“, пристигнах до светилището с моя мотор „Енфийлд“. После заедно с Абдула и Махмуд Мелбааф поехме през кротките вълни на залива.

Махмуд, коленичил пред групата, ръководеше молитвите. Малкият балкон, един от многото балкони на джамията — остров, беше само наш. С лице, обърнато към Мека, и развявана от вятъра бяла риза, Махмуд мълвеше от името на всички мъже, коленичили или изправени зад него:

„Хвала на Бога, Господаря на мирозданието,

Състрадателния, Милостивия,

Властелин на Съдния ден!

На тебе единствен се кланяме,

и на тебе единствен се уповаваме за помощ.

Води ни по правия път…“

Фарид, Абдула, Амир, Файсал и Назир — мюсюлманското ядро на Съвета — бяха коленичили зад Махмуд. Санджай беше индус, Андрю — християнин. Те седяха на колене до мен, зад молещата се група. Аз стоях прав, с наведена глава, долепил длани една в друга. Знаех думите на молитвите, знаех и простата последователност от ставане, падане на колене и поклони. Можех да се включа. Знаех, че така ще зарадвам Махмуд и останалите. Но не можех да се принудя да коленича с тях. Разделението, което те правеха толкова лесно, по инстинкт — това тук е моят престъпен живот, а това там е моята набожност — за мен бе невъзможно. Но говорех на Салман, шепнех как се надявам да намери покой, където и да се намира — и усещах толкова остро мрака в сърцето си, че не можех да предложа нищо повече от тази мъничка молитва. И така, стоях мълчаливо и се чувствах като натрапник, като шпионин на този остров на вярата, докато аметистовата вечер благославяше балкона с молещите се мъже със златно лилаво сияние, и думите на Махмудовата молитва идеално прилягаха на попарената ми чест и изтъняващата ми гордост: онез, навлекли си твоя гняв… онез, що са се отклонили от пътя…