Шантарам

— Джит има достъп до всички телеграфни служби. Една от тях е изпратила сведения за нов духовен водач на име Халед Ансари, който дошъл пеша чак от Афганистан и навсякъде, където отидел, привличал големи тълпи от следовници. Когато го прочетох, помолих Джит да го проучи. Неговите хора пратиха описание и то отговаря.

— Гледай ти… Слава Богу… Слава Богу…

— Да, може би. — Нещичко от едновремешната палавост и тайнственост припламна в очите й.

— Сигурна ли си, че е той?

— Достатъчно сигурна, че да отида там сама — отвърна тя и пак ме погледна.

— Знаеш ли къде е… искам да кажа, в момента?

— Не точно, но мисля, че знам къде отива.

— Къде?

— Във Варанаси. Учителят на Кадербай, Идрис, живее там. Вече е много стар, но още преподава.

— Учителят на Кадербай? — възкликнах, зашеметен от мисълта, че след стотиците часове, прекарани с Кадербай в слушане на философските му лекции, той никога не ми бе споменавал това име.

— Да. Срещала съм го веднъж, в самото начало, когато пристигнах в Индия с Кадер. Аз бях… не знам… ти сигурно би го нарекъл нервна криза. Имаше самолет за Сингапур. Изобщо не знам как съм се качила. И рухнах… просто сдадох. А Кадер летеше със същия самолет и прегърна раменете ми. И аз му разказах всичко… абсолютно… всичко. И след това изведнъж попадам в тая пещера с грамадната статуя на Буда и тоя учител на име Идрис — учителя на Кадер.

Тя се умълча, докато спомените не се оттеглиха в миналото, но после се изтръгна и се върна в настоящето.

— Мисля, че Халед ще отиде там — да види Идрис. Беше очарован от стария гуру. Пламенно жадуваше да го срещне. Не знам защо тогава така и не можа, но мисля, че сега е тръгнал нататък. Или може би вече е там. Непрекъснато ме разпитваше за него. Идрис бе научил Кадер на всичко, което знаеше за теорията на резолюцията, и…

— За какво?

— Теория на резолюцията. Така я наричаше Кадер, но каза, че Идрис я кръстил така. Това била житейската му философия, философията на Кадер — как Вселената непрестанно се движела към…

— Сложността — прекъснах я. — Знам. Много съм разговарял с него за това. Но никога не го е наричал Теория на резолюцията. Нито пък е споменавал Идрис.

— Странно, защото аз мисля, че той обичаше Идрис направо като баща. Веднъж го нарече учител на учителите. И знам, че искаше да се оттегли там, недалеч от Варанаси, с Идрис. Та, точно оттам смятам да започна издирването на Халед.

— Кога?

— Утре.

— Добре — отвърнах, без да я поглеждам в очите. — Това… това има ли нещо общо с… ами, с теб и Халед едно време?

— Лин, понякога си такъв кретен, знаеш ли?

Изгледах я остро, но не отговорих.

— Знаеш ли, че Ула е в града? — попита след малко.

— Не. Кога е пристигнала? Видя ли се с нея?

— Само това знам. Получих съобщение от нея. Била в „Президент“ и искала веднага да ме види.

— И отиде ли?

— Не исках — отвърна тя. — Ако ти беше получил съобщението й, щеше ли да отидеш?

— Сигурно — отвърнах, загледан в залива, където лунната светлина блестеше по вълните — полумесеци на нежно плискащото се море. — Но не заради нея. Заради Модена. Видях го преди време. Още е луд по нея.

— Тази вечер го видях — каза тя тихо.

— Тази вечер?

— Да, точно преди да дойда тук. С нея. Щях да откача. Отидох в хотела и се качих в стаята й. Там имаше още един тип на име Рамеш…

— Модена ми разказа. Приятели са.

— И значи, той отваря вратата, аз влизам и виждам Ула, седнала на леглото и облегната на стената. А Модена лежи на краката й, подпрял тила си на нея. Това лице…

— Знам. Адска гадост.

— Беше смахнато. Направо щях да откача от цялата сцена. Не знам точно защо. А пък Ула им каза, че наследила много пари от баща си — те са много богати, семейството на Ула. Градът в Германия, в който е родена тя, практически е тяхна собственост, но когато затънала с дрогата, те я отрязали. Години наред не получавала от тях никакви вести, докато баща й не умрял. И затова когато наследила парите, й хрумнало да се върне и да потърси Модена. Чувствала се виновна, каза тя, и не можела да се понася. И го намерила. Той я чакал. И когато отидох да я видя, те бяха заедно, като… като в някаква любовна история.

— Дяволите да ме вземат, бил е прав за нея! — казах тихо. — Той ми каза… че знаел, че тя ще се върне тук заради него, и тя се върна. Аз не го вярвах нито за миг. Мислех си, че той е полудял.

— Как само седяха заедно, той — на коленете й… Нали познаваш „Пиета“ на Микеланджело? Изглеждаха точно така. Беше толкова странно! Направо ме потресе. Някои неща са толкова странни, че те ядосват, знаеш ли?

— Какво искаше тя?

— За какво говориш?

— Защо те е извикала в хотела?

— Аха, разбирам — поусмихна се тя. — Ула винаги иска нещо.

Вдигнах вежда и се вторачих в нея, ала не казах нищо:

— Искаше да уредя паспорт за Модена. Той е тук от години. Пресрочил си е визата. И има някои проблеми с испанската полиция под собственото си име. За да се върне в Европа, има нужда от нов паспорт. Би могъл да мине за италианец. Или може би португалец.