Шантарам

— Майната му, Лин, не беше така. Ако беше останал с мен, и двамата щяхме да се махнем от онзи свят, но дори и тогава не можех да ти кажа. Карай да върви, няма значение. Ти не пожела да останеш и мислех, че никога повече няма да те видя. А после получих съобщение от Кадер, че си в заведението на Гупта и се самоубиваш с дрога и че има нужда от моята помощ да те измъкнем оттам. И така пак се забърках с всичко. Така се върнах при него.

— Просто не разбирам, Карла.

— Какво не разбираш?

— Колко време си работила за него и Гани преди тази история със Сапна?

— Около четири години.

— Значи сигурно си видяла още сума ти неща… Трябва поне да си чувала за тях, най-малкото. Ти си работила за Бомбайската мафия, мамка му, или за някой проклет неин клон. Работила си за един от най-големите гангстери в Бомбай, също като мен. Знаела си, че те убиват хора, преди Гани да откачи с тая банда на Сапна. Защо… след всичко това изведнъж се уплаши от историята със Сапна? Не разбирам.

Тя ме гледаше втренчено. Беше достатъчно умна и разбираше, че въпросите ми са ответен удар, но очите й ми казваха, че тя вижда и нещо повече. Въпреки че се мъчех да го скрия, знаех, че е уловила скептицизма в тона ми, преплетен с язвително, основателно неодобрение. Когато млъкнах, тя си пое дъх и като че се готвеше да заговори, но се отказа, сякаш премисляше отново какво да каже.

— Мислиш, че съм ги напуснала… — подзе най-сетне с малка бръчка на изненада на челото — и съм заминала за Гоа, защото съм искала да бъда… какво… опростена за стореното? Или за онова, в което съм участвала? Това ли е?

— Така ли беше?

— Не. Исках да бъда опростена и още го искам, но не заради това. Напуснах ги, защото убийствата на Сапна не предизвикваха у мен никакви чувства. Бях потресена… и… отначало направо откачих, че Гани толкова е изкривил идеята. И това не ми хареса. Смятах, че е тъпо. Смятах го за ненужно и че ще вкара всички ни в ненужни неприятности. Опитах да разубедя Кадербай. Опитах се да ги накарам да спрат. Но не чувствах нищо, дори и когато убиха Маджид. В известен смисъл той беше най-добрият от тях. Но когато умря, не почувствах нищо. И не се разчувствах, дори мъничко, когато Кадер ми каза, че трябва да те остави в затвора да те пребиват. Харесвах те повече, отколкото всеки друг, но нито ми стана тъжно, нито ми дожаля. Разбирах го — какво трябва да се случи и това, че се случва точно на теб, е просто лош късмет. Но не чувствах нищо. И тогава го проумях… Тогава разбрах, че трябва да се махна.

— Ами Гоа? Не можеш да ми кажеш, че и това е било нищо.

— Не. Когато ти дойде в Гоа и ме намери, както знаех, че ще се случи, беше… доста хубаво. Започнах да си мисля: „Ето това ми харесва… Това е, за което говорят…“ Но ти не пожела да останеш. Трябваше да се върнеш… при него… и аз знаех, че той те иска, може би дори има нужда от теб. А не можех да ти кажа какво знам за него, защото му бях задължена и не бях сигурна дали мога да ти се доверя. И те оставих да си тръгнеш. И когато замина, не почувствах нищо. Нищичко. Не исках да бъда опростена за делата ми. Исках да ми се прости… и все още го искам, и точно затова отивам при Халед и Идрис… че не съжалявам за нищо, което се случи, ни най-малко. Вътрешно съм студена, Лин. Харесвам хора, харесвам неща, но не обичам нито едно от тях, дори и себе си, не ме е грижа за нищо. И знаеш ли, странното е, че всъщност не ми се иска да ме е грижа.

И ето, аз вече знаех всичко — цялата истина и всички подробности, които имах нужда да знам от онзи ден в планината, сред смразяващия сняг, когато Кадер ми разказа за нея. Сигурно съм очаквал да се почувствам… удовлетворен, може би, и отмъстен, като я принудя да ми разкаже какво е сторила и защо го е сторила. Сигурно съм се надявал, че като просто изслушам разказа й, той ще ме освободи и ще ме утеши. Но не беше така. Чувствах се изпразнен, изпълваше ме празнотата, която е тъжна, но не и скръбна, жалееща, но — не сломена, и някак увредена, но това само я прави по-чиста и по-ясна. И тогава осъзнах каква е тя, тази празнота — тя си има име, дума, която използваме често, без да разбираме каква вселена от покой е побрана в нея. Тази дума е свобода.

— Доколкото това има значение — казах и посегнах да я погаля по бузата, — аз ти прощавам, Карла. Прощавам ти и те обичам, и винаги ще те обичам.

Устните ни се срещнаха като вълни, които се надигат и сливат стихиите на бурни морета. Сякаш пропадах — свободен, най-сетне откъснат от любовта, която се бе разтворила като лотос в мен. И заедно пропаднахме по цялата дължина на черната й коса до все още топлия пясък в корубата на потъналата лодка.