Шантарам

— Ял ли си? Един чай ще пиеш ли?

— Не, благодаря, баба. Закъснявам за среща.

— Ачча? — измърморих. Така ли?

Той се наведе към мен и зашепна:

— Това е тайна, но на тебе знам, че мога да ти се доверя, Линбаба. Имаме среща с онези, дето са със Сапна, цар на крадците.

— Какво?

— Да — прошепна той. — Тия хора, те наистина го познават тоя Сапна. Говорят с него почти всеки ден.

— Не може да бъде — казах.

— О, да, Линбаба. Те са му приятели. А ние стягаме войска, войската на бедняците. Ще ги научим тия мюсюлмани кой е истинският шеф тук, в Махаращра! Тоя Сапна, той убил мафиотския бос Абдул Гани в собствения му дом и пръснал парчетата от тялото му из цялата къща! И мюсюлманите след това почват да се учат да се страхуват от нас. Трябва да вървя. Няма да мине много време и ще ни видиш, нали така? Довиждане, Линбаба!

И той хукна по пътеките. Обърнах се, продължих без усмивка и изведнъж ме обзе безпокойство и яд, и безнадеждност. И тогава, както винаги, градът, Бомбай, моят Мумбай, ме издигна на широкия си гръб, чиято вечност вдъхваше сили. Пред мен изникна тълпа вярващи, струпали се пред голямата нова колиба на Сините сестри. Мъже и жени стояха най-отзад, а други седяха или коленичеха в осветения от меко сияние полукръг пред прага. И там, на вратата, в ореола на лампите, обвити в струите на син дим от благовония, стояха самите сини сестри. Лъчезарни. Ведри. Създания, излъчващи такова сияйно състрадание, такъв върховен покой, че в моята сломена душа на изгнаник аз се заклех да ги обикна така, както ги обикваше всеки зърнал ги мъж и жена.

В този момент усетих как някой ме дърпа за ръкава, обърнах се и видях призрака на една гигантска усмивка и дребосък, прикрепен към нея. Призракът ме дърпаше, щастливо ухилен. Протегнах ръце и го притиснах в прегръдка, а после бързо се наведох и докоснах нозете му — традиционният поздрав за баща или майка. Беше Кишан, бащата на Прабакер. Каза, че дошли в града за празника с Рухмабай, майката на Прабакер, и вдовицата му Парвати.

— Шантарам! — смъмри ме той, когато му заговорих на хинди. — Да не би да си забравил своя прекрасен марати?

— Извинявай, татко! — засмях се аз и продължих на марати. — Толкова се радвам да те видя! Къде е Рухмабай?

— Ела! — той ме хвана за ръка, все едно бях дете, и ме поведе през бордея.

Стигнахме няколкото колиби, между които и моята, струпани около чайната на Кумар, близо до полумесеца на морския бряг. Джони Пурата беше там заедно с Джитендра, Касим Али Хюсеин и Мария, жената на Джозеф.

— Тъкмо говорехме за теб! — провикна се Джони, след като се ръкувахме и се поздравихме. — Тъкмо си говорехме, че колибата ти пак е празна, и си спомнихме пожара тогава, първия ти ден тук. Голям беше, на?

— Беше — промълвих. Сетих се за Раджу и за останалите, загинали в този пожар.

— Е, Шантарам — сгълча ме един глас зад гърба ми на марати, — вече си такъв големец, че не щеш да говориш с простата си селска майка ли?

Завъртях се и видях застаналата наблизо Рухмабай. Наведох се да докосна нозете й, но тя ме спря и допря длани за поздрав. Изглеждаше по-тъжна и по-стара с меката си нежна усмивка, а скръбта беше прошарила силно черната грива на косите й. Но косата израстваше. Дългата коса, която бях видял да пада като умираща сянка, израстваше отново и в гъстите бухнали коси имаше жива надежда.

После тя насочи погледа ми към застаналата до нея жена в бели вдовишки дрехи. Беше Парвати, а до нея стоеше дете. Син. Той се държеше за полите на сарито й. Поздравих я, а после се наведох към момчето, погледнах го в очите и така се смаях, че ченето ми увисна. Обърнах се към възрастните и всички те се усмихнаха и заклатиха глави в отговор, защото детето приличаше досущ на Прабакер. Не просто му приличаше — момчето беше точно копие на човека, когото всички ние обичахме повече от всеки друг, когото познавахме. И когато то ми се усмихна, усмивката, която видях на идеално кръглото му личице, беше неговата — широката усмивка на Прабакер, побираща целия свят.

— Баби диджийе? — попитах. Може ли да го прегърна?

Парвати кимна. Протегнах ръце към него и то дойде при мен без никакви възражения.

— Как се казва? — попитах аз, докато го дундурках на хълбока си и го гледах как се усмихва.

— Прабу — отвърна Парвати. — Нарекохме го Прабакер.

— О, Прабу! Дай целувка на чичо Шантарам! — нареди Рухмабай.

Момченцето ме целуна бързо по бузата, а после обви врата ми с малките си ръчички и ме стисна буйно и силно. Прегърнах го и аз и го притиснах до сърцето си.

— Знаеш ли, Шанту — Кишан поглади издутото си шкембе и се усмихна така, че изпълни света, — твоята къща е празна. Всички сме тук. Можеш да останеш с нас тази вечер. Можеш да спиш тук.

— Помисли си сериозно, Лин — усмихнато ме предупреди Джони Пурата. Пълната Луна се отразяваше в очите му и на нейната светлина яките му бели зъби приличаха на перли. — Ако останеш, ще се разчуе. Първо, тази вечер ще се празнува, а после, като се събудиш, пред колибата ти ще чака дълга-предълга опашка от пациенти, йаар.