Шантарам

Подадох момчето на Парвати, избърсах с длан лицето си и пригладих косата си. Гледах хората, заслушан в дишащата пулсираща, смееща се и боричкаща се музика на бордея навсякъде около мен, и си спомних един от любимите изрази на Кадербай. „Всеки удар на човешкото сърце е цяла вселена от възможности“ — често повтаряше той. Стори ми се, че най-сетне съм разбрал какво е искал да каже с това. Опитваше се да ми обясни, че всяка човешка воля притежава силата да преобрази съдбата си. Винаги съм си мислел, че съдбата е нещо неизменимо, отредено за всеки от нас още при раждането му, и вечно като пътя на звездите. Но внезапно осъзнах, че животът е много по-странен и много по-красив. Истината е, че в каквато и игра да попаднеш, какъвто и да е късметът ти, добър или лош, ти можеш напълно да промениш живота си с една-едничка мисъл, с една-едничка проява на обич.

— Ами, отвикнал съм да спя на земята — усмихнах се на Рухмабай.

— Можеш да спиш на мойто легло — предложи ми Кишан.

— О, не, недей! — протестирах.

— О, да, настоявам! — и той изкара походното си легло и го пренесе в колибата ми, а Джитендра и останалите се скупчиха около мен, притиснаха ме, накараха ме да се подчиня и виковете и смехът ни се понесоха към разтварящата времето морска всевечност.

Защото точно това правим. Правим крачка с единия крак, после с другия. Отново вдигаме очи към ръмженето и усмивката на света.

Мислим. Действаме. Чувстваме. Вливаме своя малък принос в талазите на доброто и злото, които ту заливат света, ту се оттеглят. Влачим сянката на кръста си с надеждата да преживеем още една нощ. Изтласкваме своите храбри души към обещанията на новия ден. С любов — страстното дирене на истина, по-различна от нашата. С копнеж — чистата и неизразима жажда за спасение. Докато съдбата чака, ние продължаваме да живеем. Бог да ни е на помощ. Да ни прости Господ. Живеем.

Благодарности

Написването на ШАНТАРАМ ми отне тринайсет дълги и мъчителни години. Първите две редакции на книгата — шест години труд и шестстотин страници — бяха унищожени в затвора. Ръцете ми, увредени от остатъчните последици на замръзването, пострадаха толкова тежко през годините, прекарани в наказателното отделение на затвора, че много оцелели страници от ръкописа, които все още пазя, са изцапани с кръвта ми. След освобождението си преживях тежки и безмилостни изпитания. Изпадах в отчаяние, че никога няма да завърша книгата — но никога напълно. И това, че все пак завърших този роман — написан с кръв, сълзи и възторг — който току-що прочетохте, е доказателство за помощта и подкрепата на страшно много хора. Поднасяйки им своята признателност, съм сигурен, че неволно ще пропусна някои имена в личния си почетен списък. Моля тези свои приятели и колеги за прошка. Искам да благодаря на моя мениджър Тами Майкълс, за когото истинската красота на изкуството е в неговия страстен възторг; Марго Розенблум; на Джо Регал, агента, който се занимаваше с проекта; на първия издател, с когото сключих договор в САЩ, Тим Бент; и на Джордж Уити от „Сейнт Мартине Прес“, чиято ерудиция, изтънченост и любов към света на словото са вдъхновение за човека на изкуството.

Благодаря на Джесика и Ник за това, че ги има, за тяхната милост и обич; на Ник, Мери, Парис и Блейз за чудния дар на тяхната вяра в мен; на моя най-добър приятел Шула, който винаги прочиташе пръв думите и изказваше обичта си към тях; и на моите майка и пастрок, чиято непоколебима морална, духовна и финансова поддръжка — по-голяма, отколкото заслужавам и мога да изплатя — ме крепеше и възвисяваше труда ми.