Шантарам

Щом устните ни се откъснаха, звездите се втурнаха през тази целувка и се изсипаха в морскозелените й очи. Извечен копнеж струеше от тях към моите. Извечна страст изтече от моите сиви очи в нейните. Цялата жажда, цялото плътско и измъчено от надежди копнение се преливаше от очи в очи — мигът на срещата ни, веселите остроумия в „При Леополд“, Стоящите Баба, Селото в небето, холерата, пълчищата плъхове, тайните, които тя ми шепнеше, преди да се унесе в тежък сън, пеещата лодка, която плаваше по водите на наводнението под „Портата“, бурята, когато се любихме за първи път, радостта и самотата в Гоа и нашата любов, хвърляща отразени сенки по стъклото в последната нощ преди войната.

И нямаше повече думи. Нямаше повече остроумия, докато я изпращах до паркиралото наблизо такси. Целунах я отново — дълга целувка за сбогом. Тя ми се усмихна. Това беше добра усмивка, красива усмивка, почти най-прекрасната нейна усмивка. Гледах как червените стопове на таксито се замъгляват и размиват, и най-сетне изчезват в далечния мрак.

Останал сам на странно притихналата улица, аз се запътих към бордея на Прабакер — винаги го наричах в мислите си бордея на Прабакер и все още го наричам — за да си прибера мотора. Сянката ми се въртеше под всяка улична лампа, влачеше се неохотно подире ми, а после се втурваше напред. Песните на океана заглъхнаха. Пътят пресичаше ширналия се бряг към големите улици с три платна на новия полуостров, отвоюван от морето, камък върху камък, споени с хоросан, край неспирно растящия островен град.

Празнични звуци заливаха пътя от всички околни улици. Фестивалът беше свършил и хората се завръщаха по домовете си. Дръзки момчета на колела се стрелкаха между минувачите с шеметна скорост, но без да закачат дори нечий ръкав. Невъзможно красиви момичета в яркоцветни нови сарита се промъкваха между погледите на младежите, напоили ризите и кожата си с аромата на сапун със сандалово дърво. Деца спяха на раменете на татковците си и отпуснатите им ръце и крака висяха надолу като простряно мокро пране. Някой запя любовна песен и десетина гласа започнаха да отпяват след всеки стих. Всички мъже и жени, които се прибираха в своята колиба в бордея или в хубавия си апартамент, се усмихваха, заслушани в романтичните глупави думи.

Тримата пеещи младежи до мен забелязаха усмивката ми и повдигнаха въпросително длани. Вдигнах ръце във въздуха и запях припева заедно с тях — за тяхно учудване, че го знам. После непознатите ръце ме обгърнаха и понесоха свързаните ни от песента души към несъкрушимите съборетини на бордея. „Всеки на този свят е бил индиец в поне един предишен живот“. И когато се сетих за нея, се засмях.

Не знаех какво ще правя. Първото беше ясно — имах дълг към якия афганец, Назир. Веднъж, когато му говорех за вината, която продължавах да изпитвам за смъртта на Кадер, той ми каза: „Добра пушка, добър кон, добър приятел, добра битка — ти сещаш се за по-добър начин Великия Хан, той да умре?“ И мъничка частица от това чувство я имаше и в мен. По някакъв начин беше справедливо — макар и да не можех да го обясня дори на себе си — и ми подобаваше да рискувам живота си в компанията на добри приятели на важна мисия.

А имаше и още толкова много, което трябваше да науча, толкова много, на което искаше да ме научи Кадербай. Знаех, че учителят му по физика, мъжът, за когото ми разказа в Афганистан, беше в Бомбай. А другият му учител, Идрис — във Варанаси. Ако успеех да се върна в Бомбай след мисията на Назир в Шри Ланка, имаше цял свят от знания, който чакаше да го открия и да му се насладя.

Междувременно в града мястото ми в Съвета на Санджай беше подсигурено. Там имаше работа и пари, и малко власт. За известно време братството щеше да ме опази от дългата ръка на австралийския закон. Имах приятели в Съвета и в „При Леополд“, и в бордея. И, да, може би имаше дори шанс за любов.

Подминах мотора и продължих пеша към бордея. Не знаех защо. Следвах инстинкт, а може би ме теглеше кръглата Луна. Тесните улички, тези лъкатушни алеи на борбата и мечтите ми бяха толкова познати и така уютни и сигурни, че се чудех как съм могъл да се страхувам някога. Скитах без цел и посока, вървях от усмивка към усмивка, когато мъжете, жените и децата, моите бивши пациенти и съседи поглеждаха и ме виждаха да минавам. Вървях през мъгли от аромати на гозби и сапуни за баня, на обор и керосинови лампи, на ливан и сандалово дърво, струящи от хиляди малки храмове в хиляди малки домове.

На ъгъла на една от пътеките се сблъсках с един мъж и щом вдигнахме лица, за да се извиним един на друг, в същия миг се познахме. Беше Мукеш, младият крадец, който ми помагаше в килиите в „Колаба“ и в затвора „Артър Роуд“, човекът, когото бях настоял да освободят, когато Викрам плати да ме пуснат.

— Линбаба! — извика той и ме награби за раменете. — Колко се радвам да те видя! Арей! Какво става?

— Просто наминах — засмях се и аз. — А ти какво правиш тук? Чудесно изглеждаш! Как си, по дяволите?

— Няма проблеми, баба! Билкул фит, хаин! Съвсем здрав съм!