Шантарам

— Остави това на мен — казах спокойно. Мислех, че най-сетне съм разбрал причината тя да ме помоли за среща. — Утре ще се заема. Знам как да се свържа с него за снимки и за всичко — въпреки че неговото лице няма как да го сбъркаш при митническа проверка. Ще го уредя.

— Благодаря. — Тя така пламенно ме погледна в очите, че сърцето ми заблъска в гърдите. „Винаги е глупашка грешка да оставаш насаме с някого, когото не е бивало да обичаш“ — беше казал веднъж Дидие.

— Какво правиш, Лин?

— Седя тук с теб.

— Не, питам те какво мислиш да правиш? В Бомбай ли смяташ да останеш?

— Защо?

— Щях да те питам… дали искаш да дойдеш с мен да намерим Халед.

Засмях се, но тя не се засмя с мен.

— Това е второто най-добро предложение, което получавам днес.

— Второто най-добро? — произнесе тя провлачено. — А какво е първото?

— Поканиха ме да отида на война в Шри Ланка.

Тя присви сърдито устни, но аз вдигнах ръце и заговорих бързо:

— Шегувам се, Карла, шегувам се. Не се връзвай. Тоест, вярно е за поканата да замина за Шри Ланка, но просто… знаеш как е.

Тя се успокои и отново се усмихна.

— Отвикнала съм. Много време мина, Лин.

— Е… сега защо ме каниш?

— Защо не?

— Това не става, Карла, и го знаеш.

— Добре — въздъхна тя, погледна ме, а после се обърна и се загледа във вятъра, който навяваше пясъка като вълни. — Сигурно съм се надявала да намеря нещо като… като онова, което имахме в Гоа.

— Ами… Джит! — попитах аз, пренебрегвайки предоставената ми от нея благоприятна възможност. — Той как приема твоето заминаване да търсиш Халед?

— Всеки от нас живее своя живот. Правим каквото искаме. Ходим, където искаме.

— Звучи ми… лежерно — отбелязах аз. Трудно ми беше да намеря дума, която не е лъжа, но няма да я обиди. — Дидие ми го описа доста по-сериозно, каза, че те е помолил да се ожениш за него.

— Помоли ме.

— И?

— Какво „и“?

— И ти… ще се ожениш ли за него?

— Да, мисля, че да.

— Защо?

— Защо не?

— Не започвай пак.

— Извинявай — въздъхна тя и се усмихна уморено. — Движа се в друга среда. Защо ще се оженя за Джит? Той е свестен, здрав и има пачки. И, хей, мисля, че ще харча парите му по-добре от него.

— Значи ми казваш, че за тази любов си готова да умреш.

Тя се засмя, после се обърна към мен и изведнъж стана отново сериозна. Очите й, избледнели на лунната светлина; очите й, зелени като водни лилии след дъжд; дългата й коса, черна като горски речни камъни, косата й, попила сякаш самата нощ, обгърната от пръстите ми; устните й, огрени от пламенно сияние, устни, меки като листенцата на камелия, стоплени от таен шепот. Красива. И аз я обичах. Все още я обичах толкова много, толкова силно, но в тази любов нямаше нито плам, нито сърце. Онази съкрушителна любов, онази безпомощна, мечтателна, възвишена любов си бе отишла. И изведнъж, в тези мигове на… студено възхищение, може би… аз разбрах, че някогашната й власт над мен също си е отишла. Нещо повече, тази власт се е преселила в мен и е станала моя. Аз държах всички карти. И тогава поисках да узная. Не ми стигаше просто да приема случилото се между нас. Исках да знам всичко.

— Защо не ми каза, Карла?

Тя се усмихна тъжно, изпъна крака и зарови босите си стъпала в пясъка. Вперила очи в малките каскади от мек пясък, които се преливаха върху тях, тя заговори с глух, равен тон, все едно диктуваше писмо — или може би си спомняше писмо, което някога ми бе написала и никога не бе ми го изпратила.

— Знаех какво ще ме попиташ и мисля, че затова толкова отлагах да се свържа с теб. Показвах на хората, че съм тук, разпитвах за теб, но до днес не предприех нищо, защото… знаех, че ще ме попиташ.

— Ако това ще те улесни — прекъснах я по-рязко, отколкото възнамерявах, — знам, че ти си запалила двореца на мадам Жу…

— Гани ли ти го каза?

— Гани? Не. Сам се досетих.

— Гани го направи за мен, той го уреди. Тогава беше последният ми разговор с него.

— Последният ми разговор с него беше около час, преди да умре.

— Той разказа ли ти нещо за нея? — попита тя, може би с надеждата, че има неща, които няма да се наложи да ми разказва.

— За мадам Жу? Не. Нищичко не каза.

— Той ми разказа… много неща — въздъхна тя. — Запълни няколко пропуска. Мисля, че точно Гани ме подтикна да мина границата. Той ми каза, че е възложила на Раджан да те следи и че е дръпнала конците на ченгетата да те арестуват само защото Раджан й съобщил, че си спал с мен. Винаги съм я мразила, но това реши всичко. Просто… беше прекалено. Тя нямаше да ми позволи да го имам това време с теб. Нямаше да ми позволи. Затова припомних някои дългове на Гани и той го уреди. Бунтът. Пожарът беше голям. И аз участвах в разпалването му.

Гласът й секна, тя гледаше стъпалата си в пясъка и стисна челюсти. Отразени светлини блестяха в очите й. За миг си представих как са пламтели от огъня тези очи, докато е наблюдавала горящия Дворец.

— Знам и за Щатите — обадих се след малко. — Знам какво се е случило там.

Тя бързо ме погледна и го прочете в очите ми.