Шантарам

В края на молитвата се прегърнахме според обичая и поехме обратно към брега по пътеката. Махмуд водеше. Всички се помолихме, всеки по свой начин. Всички оплакахме Салман, но никак не приличахме на набожни богомолци в светия храм. Всички бяхме със слънчеви очила. Всички бяхме облечени с нови дрехи. Всички, освен мен бяха накичени със златни ланци, първокласни часовници, пръстени и гривни, струващи колкото годишния доход на контрабандист, че и повече. И вървяхме наперено. С онази походка, грациозната танцова стъпка на калените в битки гангстери, когато са опасни и въоръжени. Представлявахме странно шествие. Изглеждахме толкова заплашително, че се наложи здравата да убеждаваме професионалните просяци на пътеката към острова да вземат пачките рупии, които носехме, за да раздадем милостиня.

Мъжете бяха паркирали три коли до вълнолома, почти на мястото, където стояхме с Абдула в нощта, когато срещнах Кадербай за първи път. Моторът ми беше паркиран зад тях. Спрях се при колите да се сбогувам.

— Ела да вечеряш с нас, Лин — предложи ми Санджай. Влагаше искрена обич в поканата.

Знаех, че вечерята ще ме разведри след меланхоличните размишления в светилището и че ще включва отбрана дрога и отбрани весели, глупави, хубави момичета. Бях благодарен, но отказах.

— Благодаря ти, човече, но имам среща.

— Арей, доведи и нея, йаар.

— Да. Жена е. Но… трябва да поговорим. Хайде, до скоро.

Абдула и Назир искаха да ме изпратят до мотора. Бяхме изминали само няколко крачки, когато Андрю се затича след нас и ми подвикна да спра.

— Лин — заговори той, бързо и нервно. — Онова, дето стана на паркинга и въобще… Аз… Искам само да ти кажа… Извинявай, йаар. Исках да ти… ами… да ти поднеса извинение, нали.

— Всичко е наред.

— Не… не е наред.

Той ме хвана над лакътя и ме задърпа встрани от Назир, така че да не може да го чуе. Наведе се към мен и заговори бързо и тихо:

— Не съжалявам за онова, което казах за Кадербай. Знам, че той беше шефът и прочие, знам, че и ти… ти като че го обичаше…

— Да. Нещо такова.

— И все пак не съжалявам за онова, което казах за него. Нали знаеш, всичките му свети проповеди не го спряха да даде стария Маджид на Гани и неговите Сапна, когато му трябваше някой да опере пешкира и да го отърве от ченгетата. А уж Маджид му беше приятел, йаар. Но ги остави да го накълцат, само за да накара ченгетата да зарежат случая.

— Е…

— И всичките тия правила за това, онова и не знам какво си, те не доведоха до нищо — Санджай ме сложи да отговарям за мадамите на Чуха и за видеофилмите. А Файсал и Амир поеха града. Ще натрупаме от тях шибани кророве. Аз получавам място в Съвета, както и те. Така че времето на Кадербай свърши, както казах тогава.

Погледнах Андрю в светлокафявите очи и въздъхнах тежко. Неприязънта тлееше в мен от онази вечер на паркинга. Не бях забравил какво каза и че бяхме на косъм от сбиване. Изявленията му ме вбесиха още повече. Ако не беше току-що свършилата панихида за приятел, когото и двамата обичахме, сигурно вече да го бях ударил.

— Знаеш ли, Андрю — измърморих навъсено, — да ти кажа, твоето извиненийце не ми носи кой знае каква утеха.

— Това не е извинението, Лин — обясни той с озадачена гримаса. — Извинението е за майка ти и за онова, което казах за нея. Извинявай, човече. Много, много съжалявам за думите си. Беше много гадно да говоря така за майка ти, за чиято и да било майка. Никой не трябва да разправя такива гадости за нечия майка. Щеше да си напълно в правото си, йаар, да ме застреляш като куче. И… страшно се радвам, че не ме застреля. Майката е нещо свещено, йаар, и съм убеден, че твоята майка е една прекрасна дама. Затова ти се моля… моля те, приеми извинението ми.

— Прието — казах и му протегнах ръка. Той я сграбчи с двете и буйно я разтърси.

Абдула, Назир и аз се обърнахме и тръгнахме към мотора. Абдула бе необичайно мълчалив и мълчанието, което носеше в себе си, бе злокобно и тревожно.

— Довечера ли се връщаш в Делхи? — попитах.

— Да — отвърна той. — В полунощ.

— Искаш ли да те изпратя до летището?

— Не. Благодаря ти, но по-добре недей. Полицията не бива да ме гледа. Ако си там, ще ни гледат. Но може би ще се видим в Делхи. В Шри Ланка има една работа — ще е добре да я свършим заедно.

— Не знам, човече — отвърнах колебливо. Сериозността му ме изненадваше и ме накара да се усмихна. — В Шри Ланка има война.

— Не съществува нито човек, нито място без война — отвърна той и осъзнах, че това е най-дълбокомисленото нещо, което ми беше казвал някога. — Единственото, което можем, е да изберем страна и да се бием. Това е единственият ни избор — за кого да се бием, срещу кого да се бием. Такъв е животът.

— Аз… аз се надявам, че не е само това, братко. Но, да му се не види, може би си прав.

— Мисля, че ще можеш да го направиш с мен — настоя той, явно притеснен от това, за което ме молеше. — Това е последното дело за Кадербай.

— Как така?

— Кадер Хан ме помоли да му направя тази услуга, когато… как се казва… знакът, мисля, или вестта… дойде от Шри Ланка. И сега вестта дойде.