Шантарам

— Лиса. — Не отговорих. А после мигновено, по женски се досети за онова, което нямаше как да знае, и се усмихна. — Това е хубаво — Лиса и ти. Ти и Лиса. Много хубаво.

Изражението ми не се промени и усмивката й угасна, когато отново се загледа в пясъка.

— Ти убивал ли си някого, Лин?

— Кога? — Не бях сигурен дали говори за Афганистан, или за по-малката война с Чуха и бандата му.

— Изобщо.

— Не.

— Радвам се — въздъхна тя отново. — Иска ми се…

Тя отново се умълча. Някъде далече зад пустия плаж чувахме звуците на фестивала — радостен гръмогласен смях, който надвикваше врявата на духовия оркестър. Много по-близо до нас музиката на океана струеше по мекия, податлив плаж и палмите над нас трептяха от прохладния ветрец.

— Когато отидох там… Когато влязох в къщата му, в стаята, където стоеше, той ми се усмихна. Всъщност… ми се зарадва. И за частица от секундата размислих и ми се стори, че… всичко е приключило. А после забелязах нещо, там, в средата на усмивката му… нещо мръсно, и… той каза… „Знаех си, че ще дойдеш за още някой ден“… или нещо подобно. И той… той, той започна да се оглежда, сякаш за да се увери, че никой няма да ни завари…

— Спокойно, Карла.

— Когато видя пистолета, стана по-лошо, защото започна… не да ме моли… а да се извинява… и беше съвсем ясно, съвсем ясно, че знае какво ми е сторил… Той знаеше… всичко и колко беше гадно. И това беше още по-лошо. Нямаше много кръв. Аз очаквах да има. Може би е текла по-късно. Останалото не го помня, свестих се чак в самолета, с ръката на Кадер около раменете ми.

Тя замълча. Наведох се да вдигна една конична раковина, чиито спирали се спускаха до остър, счупен връх. Стиснах я в ръка и тя убоде кожата ми, а после я хвърлих върху пясъчните вълни. Когато отново я погледнах, забелязах, че тя се е втренчила в мен и се мръщи.

— Какво искаш? — попита ме прямо.

— Искам да знам защо никога не ми каза за Кадербай.

— Откровено ли да ти го кажа?

— Разбира се.

— Не можех да ти се доверя — заяви тя, отново, без да ме гледа в очите. — Не точно — искам да кажа, че не знаех дали мога да ти имам доверие. Мисля… сега… знам, че от самото начало съм могла да ти се доверя.

— Така. — Зъбите ми се докосваха, устните ми не помръднаха.

— Опитах се да ти кажа. Опитах се да те накарам да останеш с мен в Гоа, знаеш.

— Това щеше да промени нещата — сопнах се, но после въздъхнах също като нея и смекчих тона. — Би могло да промени нещата, ако ми беше казала, че работиш за него… че си ме вербувала за него.

— Когато избягах… Когато заминах за Гоа, ми беше много тежко онова със Сапна… идеята беше моя. Това знаеше ли го?

— Не. Господи, Карла.

Очите й се присвиха, щом забеляза гневното разочарование по лицето ми.

— Не убийствата — обясни тя и доби шокиран вид, когато осъзна, че съм я разбрал погрешно и съм повярвал, че е способна да планира убийствата на Сапна. — Всичко това беше идея на Гани, негова разработка. Трябваше да прекарват разни неща през Бомбай и имаха нужда от помощта на хора, които не искаха да им я дадат. Идеята ми беше да създадем общ враг — Сапна — и да привлечем всички да ни помагат да го победим. Трябваше да се постигне с плакати и графити, и няколко безобидни номера с бомби, сякаш из града се вихри някакъв опасен, харизматичен водач. Но Гани реши, че не е достатъчно страшно. И затова започна с убийствата…

— А ти замина… за Гоа.

— Да. Знаеш ли къде за първи път чух за убийствата… как постъпва Гани с идеята ми? В онова село в небето… на обяда, на който ме заведе. Твоите приятели го обсъждаха. И тогава то страшно ме потресе. Отначало настоявах, опитвах се по някакъв начин да го спра, но беше безнадеждно. А после Кадер ми каза, че си в затвора, но трябвало да останеш там, докато мадам Жу не направи онова, което той искаше от нея. А после… ми възложи да обработя пакистанеца, младия генерал. Той беше мой познат и ме харесваше. И аз… го направих. Обработвах го, докато ти беше вътре, и Кадер получи, каквото искаше. А после просто… се отказах. Беше ми писнало.

— Но се върна при него.

— Опитах се да те накарам да останеш с мен.

— Защо?

— Как така защо?

Тя се навъси, явно подразнена от въпроса.

— Защо искаше да остана с теб?

— Не е ли очевидно?

— Не. Съжалявам. Не е. Обичаше ли ме, Карла? Не питам дали си ме обичала така, както аз те обичах. Питам те… обичаше ли ме изобщо? Обичала ли си ме изобщо, Карла?

— Харесвах те…

— Да.

— Не, вярно е. Харесвах те повече от всички, които познавах. За мен това е много, Лин.

Стиснах челюсти и извърнах глава. Тя изчака, а после заговори пак:

— Не можех да ти кажа за Кадер. Не можех. Щях да се почувствам така, все едно го предавам.

— Да предадеш мен е било друго нещо, предполагам…