Шестият

— Този термин ми е познат. Но обикновено прибягват до него само в случай на многобройни сили на бойното поле. За разлика от Фостър и Куонтрел ние обаче не разполагаме с този лукс.

— Мислиш ли, че все още работят заедно? — попита Мишел. — Макар и да знаят, че всеки се опитва да прецака другия?

— Те играят на много фронтове — отвърна Рой. — Подготвят се за най-лошото, но същевременно провеждат всяка операция, която би им донесла успех. Райли е последната им надежда. Предполагам, че рано или късно щяха да я вкарат в играта. Което не означава, че са възстановили доверието помежду си. По-скоро е обратното.

— Тогава какво ги свързва?

— Говорих със сестра ми по този въпрос. Според нея ги свързва една личност на име Джеймс Харкс. И аз съм съгласен, че е така.

— Разкажи ни за него — помоли Шон.

— Ветеран с многобройни награди. „Пурпурно сърце“, „Бронзова звезда“, в един момент кандидат и за „Сребърна“. Бивш оперативен агент на ЦРУ и Военното разузнаване. Определено си го бива.

— Достатъчно ли е умен за подобни игри?

— За това трябва да попиташ сестра ми. Тя го познава далеч по-добре от мен.

— Значи са работили заедно, така ли? Спомням си, че спомена нещо подобно.

— Не съм сигурен, че са работили заедно.

— Тогава какво?

— Мисля, че за малко не са се избили взаимно. От начина, по който говореше за това, имам чувството, че тя е била късметлийката.

— Защо се е стигнало дотам, след като и двамата са били американски агенти? — попита Мишел.

— Трудно ми е да кажа. Но за нас определено не е добре, че човек като Харкс работи за противника.

— Страхотно — въздъхна Шон и отново се обърна напред.

След няколко минути навлязоха в тих жилищен квартал. Една гаражна врата се отвори на няколко метра пред тях и Мишел без колебание влезе вътре. Вратата се спусна след тях.

Кели Пол ги очакваше на прага на къщата.

— Имаме ли план за утре? — попита Шон в момента, в който се озоваха в дневната.

— Имаме, разбира се — кимна Пол. — Но нямаме гаранции, че ще проработи.

82

Денят на размяната започна с ясно и студено утро.

Протестният митинг стартира около десет сутринта. Всичко беше както обикновено — речи, песни, демонстрации, отново речи, химически тоалетни за хилядите участници, многобройни плакати със символа на мира.

Музеят на аеронавтиката и космонавтиката беше сред най-популярните сгради в музейния комплекс „Смитсониън“.

Кота нула.

Оставаха още два часа.

Студът помагаше, защото всички бяха облечени с палта, шапки и шалове, а това улесняваше дегизировката.

Шон и Мишел заеха позиция пред музея близо до Капитолия. Шон буташе инвалидната количка, в която седеше Едгар Рой, прегънат надве и с качулка на главата. Със свободната си ръка Шон придържаше якето, очевидно за да скрие онова, което се намираше под него.

Мишел бавно се огледа.

— Тук има поне сто хиляди души — констатира тя.

— Най-малко — кимна Шон.

— Сто шейсет и девет хиляди — обади се Рой.

— Откъде знаеш? — погледна го Шон. — Не ми казвай, че си ги преброил!

— Не съм, но съм наблюдавал достатъчно подобни събития чрез Е-програмата, която ги разделя на удобни за преброяване сектори. Те са най-желаните мишени на терористите.

— При всички случаи това са много хора — въздъхна Мишел.

— Което означава и много потенциални жертви — загрижено добави Шон.

Джеймс Харкс беше заел възможно най-добрата позиция за наблюдение в района — на върха на монумента на Уошингтън, с мощен бинокъл в ръце. След внимателен оглед на множеството той измъкна телефона си и набра един номер.

Мейсън Куонтрел беше на борда на частния си боинг, който го връщаше у дома след кратко посещение в Калифорния. Вдигна още на първото позвъняване.

— Какво е положението? — напрегнато попита той.

— Хората прииждат. Заел съм най-добрата възможна позиция за наблюдение. Всички играчи са по местата си или скоро ще бъдат там. Кога ще кацнете?

— След три часа и двайсет минути.

— Надявам се да ви посрещна с добри новини, сър.

— Едва ли е нужно да ти напомням, че при успех ще получиш петдесет милиона долара, без данъци. А току-що ми хрумна, че мога да прибавя към тях и още десет под формата на бонус. С тези пари можеш да не работиш нито ден повече до края на живота си.

— Оценявам този жест повече, отколкото можете да си представите, мистър Куонтрел.

— Желая ти късмет, Харкс.

Тая работа едва ли има нещо общо с късмета, помисли си Харкс. После набра още един номер.

Насреща отново вдигнаха на първото позвъняване.

Елън Фостър седеше на леглото в спалнята си по халат, с разрошена коса и киселини в стомаха. Току-що беше отменила една отдавна планирана съботна среща, оправдавайки се с неразположение. Което не беше далеч от истината. Наистина се чувстваше зле.

— Как вървят нещата, Харкс?

Гласът й прозвуча пискливо, на ръба на истерията.

— Нормално, точно според плана. Опитайте няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да се успокоите.

— Толкова ли ми личи?

— За съжаление, да.

В мембраната ясно се доловиха опитите й да изпълни съвета му. След няколко секунди гласът й прозвуча отново, вече значително по-овладян.

— Засече ли ги?