Шестият

— Не, но това е нормално. Все още разполагат с достатъчно време. Доколкото ги познавам, ще се появят в последната секунда и нито миг по-рано.

— Сигурен ли си?

— Да, защото на тяхно място и аз бих постъпил така.

— Наистина ли вярваш, че ще се появят?

— Ако трябва да бъда честен, аз не съм в състояние да контролирам техните действия, госпожо министър. Мога само да създам благоприятна обстановка за появата им и мисля, че успях.

— Как виждаш развитието на нещата?

— Те получават Райли, а ние — Рой и Бънтинг.

— Аз не мисля така. Според мен Кели Пол няма да отстъпи толкова лесно. Даде ми да го разбера съвсем ясно по време на онзи разговор в тоалетната в Линкълн Сентър. Тя искаше брат си на всяка цена и едва ли ще се откаже без бой от него. Просто няма да стане.

— Излъгала ви е — отвърна Харкс. — През цялото време брат й е бил с нея. Целта й е била да ви настрои срещу Куонтрел. Защо ще се съгласи на размяната, ако брат й не е при нея? Ние просто я хванахме, че блъфира.

— Прав си. Май все още не разсъждавам както трябва.

— Но аз не отричам, че сте права относно намеренията на Кели Пол. Според мен тя ще се опита да ни предаде само Бънтинг. Надява се, че няма да възразим, защото все пак получаваме нещо срещу Райли.

— А какво ще стане с Рой?

— Помислил съм и за него.

— Ще ги проследиш, за да разбереш къде го крият ли?

— Дори нещо по-добро. Вижте, трябва да тръгвам. Скоро всичко ще бъде ясно.

— Когато нещата приключат, ще получиш специалните ми благодарности, Джеймс.

— Разбирам… Елън.

Фостър остави слушалката и отправи замислен поглед към прозореца на спалнята. Беше спестила някои неща на Джеймс Харкс.

В името на собствената си сигурност.

По една съвсем проста причина: единственият човек на света, на когото тя вярваше безрезервно, се казваше Елън Фостър.

Харкс сведе поглед към хората, които постепенно изпълваха площада с благородното намерение да защитят световния мир. Едва ли някой от тях подозираше, че потенциалната опасност от насилие се намираше сред самите тях. Защото там долу имаше няколко десетки от наемниците на Куонтрел, заели предварително уточнени позиции съгласно указанията на Харкс. Именно той командваше действията им. Задачата му беше да ги постави точно там, където трябваше да бъдат. В максимална близост до Кели Пол, която без съмнение също беше някъде сред тълпата.

Той тръгна надолу по стъпалата.

Погледна часовника си.

Оставаше един час и дванайсет минути.

83

Кели Пол погледна нагоре към монумента на Уошингтън. Той беше най-добрата наблюдателна точка в околността.

Търпението й скоро беше възнаградено.

Джеймс Харкс се появи откъм вътрешното стълбище, зави наляво и се насочи към кота нула. Тя го проследи до мига, в който изчезна в тълпата.

Пол направи доста крачки, преди да погледне мъжа до себе си.

Питър Бънтинг беше облечен с избелели джинси и колежански суичър. На главата му имаше бейзболна шапка, а в ръцете си държеше плакат с надпис „Правете деца, а не война!“

— Много добре, Питър — похвали го тя. — Отлично се вписваш в митинг за мир, особено предвид факта, че получаваш поръчки от Министерството на отбраната.

Бънтинг не се усмихна на ироничната й шега.

— Според теб колко души са разположили тук? — попита той.

— Повече, отколкото е необходимо. Численото превъзходство в жива сила не е приоритет единствено на правителството.

— Мислиш ли, че Фостър или Куонтрел също са тук?

— Абсурд. Командирите винаги вървят след армията.

— Дали ще се стигне до насилие?

— Не мога да кажа. Надявам се, че това няма да стане, макар че нещата са извън моя контрол.

— Не ми изглеждаш нервна — с уважение я погледна той.

— Напротив, нервна съм.

— Не ти личи.

— Така е. И ти трябва да опиташ.

Докато говореше, очите й продължаваха да шарят из тълпата.

— Какво ли са направили с тялото на Ейвъри?

— Не знам.

— Бих желал да му организирам достойно погребение.

— Много добре, Питър. Но сега нека се фокусираме върху живите.

Тя погледна часовника си.

Още един час.

Меган Райли беше притисната между двама едри мъже с пистолети под дрехите. Косата й беше сплъстена и мръсна, лицето изцапано. Лявата й скула беше подута и посиняла от юмручен удар, китките й кървяха от наскоро свалените белезници. По блузата под якето й личаха кървави петна. Беше отслабнала, очите й блуждаеха. Влачеше се бавно, с безсилно клюмнала глава.

В далечината пред тях се появи сградата на Музея по аеронавтика и космонавтика. Меган с нищо не показа, че я е разпознала.

Оставаха само десет минути.

Джеймс Харкс се придвижваше с умерена крачка сред тълпата. Знаеше точното разположение на хората си. Сега най-важното бяха синхронизираните действия. Всичко трябваше да се случи точно на минутата. Вдигна глава и веднага засече Меган Райли, която се придвижваше към музея в компанията на охранителите си. Бяха я предупредили, че ще бъде убита при първия опит да издаде дори звук.

Той се обърна в обратната посока.

Високата жена беше облечена в тъмен шлифер, който й стигаше почти до глезените. Мъжът с нея беше още по-висок, облечен с протъркани джинси и суичър и плакат в ръце.

И двамата си пробиваха път към кота нула.