Шестима братя

Не исках да се беся. Нямах желание да вегетирам или да остана парализирана със счупен врат, ако не успеех да срещна смъртта. Газовите изпаренията от колата ми се бяха сторили непоносими последния път, когато се бях опитала да се задуша в гаража, така че и това отпадаше. И колкото и да не ми се искаше да си призная, да си прережеш вените болеше адски много. Търсех някой по-безболезнен начин.

Но без значение колко изобретателна ставах, да сложа край на живота си сама беше изключително мъчително и непосилно. Исках да умра — бях твърде уплашена и нещастна, за да живея. Чувствах се и виновна заради оцеляването си. Но срамът, че баща ми бе умрял, а аз бях оцеляла само за да пропилея живота си мечтаейки да умра, бе непоносим.

Докато четях вестника, една от статиите ме заинтригува и нещо странно започна да пърха в гърдите ми, докато сърцето ми препускаше.

Отначало не разпознах чувството. Беше минало толкова много време.

Надежда.

Крехка и трептяща, беше се устремила към очерненото ми сърце, като го обвиваше нежно, карайки ме да се задъхвам от емоцията. Тръпки полазиха по тялото ми, а в гърлото ми заседна буца.

Страх. Вълнение. Разруха. Копнеж.

На пръв поглед статията не беше нищо особено. Провеждаше се конгрес на хирурзи в Линкълн, само на няколко часа път от къщата на баба. Разказваше се за пластичния хирург Илио Лий, чието семейство било убито от негов пациент психопат. След случката Лий посветил кариерата си да помага на непривилегированите, които се нуждаели от операция поради дефект или претърпян инцидент.

Не можех да твърдя, че идеята да се преобразя и да раздам правосъдие ми беше хрумнала, тъй като в онзи момент, докато гледах лицето му на снимката, сякаш някой друг зароди мисълта в съзнанието ми. И докато седях и прокарвах треперещи пръсти по очите на доктора, за първи път туптенето в гърдите ми беше като успокояващо подсещане, че бях жива.

Същия ден откраднах колата на баба и потеглих в голямата гръмотевична буря към хотела, където се провеждаше конференцията. Едва не се върнах на няколко пъти. Какво щях да кажа? Ами ако някой кажеше на Дорнан, че бях жива? И все пак отидох. Не ми бе останало нищо друго, освен малката надежда, която разцъфваше под тежестта на стъпките, които щях да предприема.

Когато стигнах до хотела, вече бе станало три часа и конференцията беше приключила.