Шоколад

Литургията започва и свършва. Наблюдавам минувачите, мрачни под ледения дъжд. Вратата ми, леко отворена, пропуска горещо ухание на фурна и сладост. Улавям не един поглед, изпълнен с копнеж, подмамен от този аромат, но и мигновено обръщане назад, свиване на рамене, сгьрчване на устните, което би могло да изразява решителност или просто гняв, и хората отминават, наведени срещу вятъра със свити, нещастни рамене, сякаш някакъв ангел с горящ меч стои на прага ми и не ги пуска да влязат.

Време, казвам си. Тези неща изискват време. Но при все това в мен се процежда едно нетърпение, почти яд. Какво им става на тези хора? Защо не идват? Бие десет, после единайсет. Виждам ги как влизат в отсрещната фурна и излизат бързо, напъхали под мишница самуни хляб. Дъждът спира, но небето е все така сиво. Единайсет и половина. Малцината останали да се мотаят по площада се отправят към домовете си, за да се приготвят за неделния обед. Иззад ъгъла на църквата изскача момче с куче, като внимателно избягва капещите стрехи. Минава покрай витрината, като почти не поглежда към нея.

Мътните ги взели. И то точно когато започвах да си мисля, че нещата си идват на мястото. Защо не влизат? Нима не могат да видят, да подушат? Какво още трябва да направя?

Анук, която винаги усеща настроенията ми, идва и ме прегръща.

— Маман, не плачи.

Не плача. Аз никога не плача. Косицата й ме гъделичка но лицето, внезапно си помислям, че един ден може да я загубя, и ми се завива свят.

— Ти не си виновна. Опитахме. Направихме всичко както крябва.

Така си е. Стигнахме чак до червените панделки около вратата, кесийките с кедър и лавандула, прогонващи лошите духове. Целувам я по челцето. Лицето ми е влажно. Нещо, сигурно тръпчивият аромат на шоколадовите пари, смъди в очите ми.

— Всичко е наред, cherie23. Няма да се оставяме поведението на тези хора да ни влияе. Какво ще кажеш да си сипем по едно питие за развеселяване.

Кацваме на високите столове като същински нюйоркски баровци, всяка с по чаша шоколад пред себе си. Анук го пие с бита сметана и шоколадови стърготини; моят е горещ, черен, по-силен от еспресо. Затваряме очи, потопени в уханната пара и си представяме как идват: по двама, по трима, по цяла дузина наведнъж, погледите им грейват, сядат с нас, строгите им безразлични лица придобиват дружелюбно и доволно изражение. Бързо отварям очи и виждам Анук да стои до вратата. За миг мярвам Чехълчо, кацнал на рамото й, мустаците му помръдват. Светлината зад нея ми се вижда някак по-топла. Различна. Мамеща.

Скачам на крака.

— Моля те, не го прави.

Поглежда ме с един от онези свои смугли погледи.

— Само се опитвах да помогна…

— Моля те. — Тя ме поглежда за миг, лицето й излъчва решителност. Магията се стеле между нас като златен дим. Ще стане толкова лесно, ми казват очите й, толкова гладко, сякаш невидими пръсти ще погалят, недоловими гласове ще подмамят хората да прекрачат прага…

— Не можем. Не бива. — Опитвам се да й обясня. Това ни отделя от другите. Прави ни различни. Ако искаме да останем, трябва да се стремим да приличаме на тях колкото се може повече. Чехълчо ме гледа умолително, неясен мустакат образ на фона на златните сенки. Съзнателно затварям очи за него, а когато отново поглеждам, вече го няма. — Всичко е наред — казвам на Анук уверено, — ще се оправим. За никъде не бързаме.

Най-накрая, в дванайсет и половина, идва посетител.

Анук го забелязва първа. Маман! Но аз вече съм скочила. Рейно е, едната му ръка вдигната над главата срещу капещия сенник, другата колебливо посяга към дръжката на вратата. Бледото му лице е спокойно, но в погледа му има нещо… лукаво пламъче на доволство. Някак си разбирам, че не е дошъл на покупки. Влиза, камбанката на вратата пропява. Не се приближава до щанда. Предпочита да е близо до входа, вятърът развява полите на расото му като крила на черна птица.

— Мосю — улавям подозрението в погледа му, докато оглежда червената панделка на вратата. — Какво ще обичате? Сигурна съм, че мога да отгатна кои са ви любимите.

Моментално потъвам в жизнерадостния тон на търговец, но думите ми не звучат убедително. Нямам никаква представа какво би могъл да обича този човек. За мен той е пълна загадка, изрязано във въздуха черно петно с контурите на човешка фигура. Не виждам смисъл да търся контакт и усмивката ми се стоварва отгоре му като вълна върху крайбрежна скала. Рейно присвива очи и ме удостоява с презрителен поглед.

— Съмнявам се. — Гласът му е тих и учтив, но зад професионалния тон на свещеник усещам нотки на неодобрение към моята личност. Спомням си думите на Арманд Воазен: „Чувам, че нашто падре вече те е намеркал.“ Защо? Инстин-ктивно недоверие към атеистите? Или нещо повече? Тайничко разпервам пръсти към него под щанда.

— Не очаквах, че ще отворите днес.

Сега, когато вече си мисли, че ни познава, звучи по-уверен в себе си. Мъничката му скована усмивка е като на стрида, млечнобяла в краищата и остра като бръснач.