Шоколад

Знам любимите на всяка. В тая работа си има чалъм, професионален нюх, също като при гледачките на ръце. Майка ми би приела с усмивка това разхищение на дарбата ми, но нямам никакво желание да се ровя по-надълбоко в живота на тези хора. Не искам да им научавам тайните, съкровените им мисли. Нито пък ме вълнуват страховете или благодарностите им. Кротък алхимик, би ме нарекла тя, който се занимава с домашна магия, при положение, че би могъл да върши чудеса. Но тези хора ми харесват. Харесват ми дребните им егоистични грижи. Тъй лесно разчитам посланието на погледите, на устните им: онзи с едва доловимата горчивина в погледа ще си падне по вкусните ми портокалови осморки; другият, с благата усмивка, ще предпочете мекичките в средата прасковени сърчица; момичето с немирната коса ще се зарадва на просячетата; а онази отривиста, жизнерадостна жена ще избере шоколадовите бразилки. За Гийом са флорентинчетата, изядени чистичко над чинийка в спретнатата му ергенска къща. Предпочитаните от Нарсис трюфели с два вида шоколад разкриват нежното му сърце, скрито под грубата външност. Каролин Клермон ще сънува прегорял карамел и на сутринта ще се събуди гладна и раздразнителна. А децата… Шоколадови спиралки, разноцветни топки, меденки със златисти краища, марципанени плодове в хартиени кошнички, карамелизирани бонбони с фъстък, хрупкави бисквитки, безформени курабийки асорти в кутии от по половин килограм… Аз продавам мечти, мънички удобства, безобидни сладостни изкушения, готови да сринат цяла плеяда светци сред лешници и нуги.

Нима това е толкова лошо?

Отец Рейно очевидно смята така.

— Ето, Чарли, заповядай, момчето ми. — Когато се обръща към кучето си, Гийом винаги говори с топъл, но малко тъжен глас. Купил си животинчето, когато умрял баща му, така ми каза. Било преди осемнайсет години. Но кучетата живеят по-малко от хората и двамата остарели заедно.

— Ето тук. — Показва ми един израстък под брадичката на Чирли с размерите на кокоше яйце, разкривен като брястов бодил. — Уголемява се. — Пауза, кучето се протяга блажено, едното му краче потръпва, докато господарят му го гали по корема. — Докторът каза, че нищо не може да се направи.

Започвам да разбирам изпълнения с вина и любов поглед на Гийом.

— Ти не би приспала един възрастен човек. Не и ако у него са се запазили ценни качества — думите излизат с мъка от устата му. — Чарли не страда. Поне не много.

Кимам, знам, че иска сам себе си да убеди.

— Лекарствата си вършат своето.

Засега. Думата отеква във въздуха неизречена.

— Когато му дойде времето, ще разбера. — Очите му са изпълнени с ужас. — Ще знам какво трябва да се направи. Няма да се страхувам. — Доливам чашата му мълчаливо и поръсвам пяната с какао, но Гийом е твърде замислен за кучето си, за да забележи. Чарли се изтърколва по гръб, главата му клюмва.

— Мосю кюре казва, че животните нямат душа — продължава тихо. — Че съм трябвало да избавя Чарли от мъките му.

— Всичко има душа — отвръщам. — Така ме е учила майка ми. Всичко.

Той кима, самотен в своя кръг от страх и вина.

— Какво ще правя без него? — пита, лицето му е обърнато към кучето и разбирам, че съвсем е забравил за моето присъствие. — Какво ще правя без теб?

Зад щанда свивам юмрук в безмълвна ярост. Познавам този поглед — страх, вина, копнеж, — колко добре го познавам. Това е погледът в очите на майка ми в нощта на Черния призрак. Тези думи — Какво ще правя без теб? — ми повтаряше и тя през цялата онази скапана нощ. Когато вечер, преди да си легна, се поглеждам в огледалото, когато се събуждам с нарастващ страх — убеденост, сигурност, — че моето момиче ми се изплъзва, че губя дъщеря си, че ще я изгубя, ако не открия Мястото… виждам същия израз върху собственото си лице.

Протягам се и прегръщам Гийом. В първия момент той се сепва, непривикнал към близостта на жена. После се отпуска. Усещам как от тялото му на тласъци струи безпокойство.

— Виан — прошепва. — Виан.

— Нормално е да се чувстваш така — казвам твърдо. — Няма нищо нередно.

Под нас Чарли излайва възмутено.

Днес оборотът ни е близо триста франка. За първи път е достатъчно, за да излезем на чисто. Казвам го на Анук, когато се връща от училище, но тя е някак разсеяна, ведрото й лице необичайно притихнало. Очите й са натежали и мрачни като облаци, предвещаващи приближаваща буря.

— Жано — гласът й е студен. — Майка му не дава да си играе с мен.

Помня Жано като Вълка от карнавала, длъгнесто седемгодишно хлапе с проскубана коса и подозрителен поглед. Снощи двамата с Анук си играха на площада, тичаха и надаваха тайнствени бойни викове чак до мръкване. Майка му е Жолин Дру, една от двете начални учителки, от обкръжението на Каролин Клермон.

— О? — Безстрастно. — И какво ти каза тя?

— Че му влияя лошо. — Стрелва ме с мрачен поглед: — Понеже не ходим на църква. И понеже ти си отворила магазина в неделя.

Ти си отворила магазина в неделя.

Поглеждам я. Иска ми се да я прегърна, но изопнатото й като струна тяло, застинало във враждебна поза, ме хвърля в ужас. Старая се гласът ми да звучи спокойно.