Шоколад

Има някаква алхимия в превръщането на суровия шоколад в това злато, предназначено за мъдри глупци, в тази профанна магия, която дори майка ми можеше да хареса. Докато работя, прочиствам главата си, дишайки дълбоко. Прозорците са отворени, нахлуващите въздушни струи биха били студени, ако не бяха запалените печки, медните съдове, парата от топящия се шоколад. Ароматният букет от шоколад, ванилия, загрети медни съдове и канела е опияняващ, дава тласък на въображението и разгръща фантазията: първичният дъх на земя и пръст, идващ от двете Америки; горещото смолисто ухание на тропически лес. Сега пътешествам по този начин, също като ацтеките в свещените им ритуали. Мексико, Венецуела, Колумбия. Дворът на Монтесума. Кортес и Колумб. Храната на боговете, бълбукаща и разпенена в обредни бокали. Тръпчивият еликсир на живота.

Вероятно именно това надушва Рейно в малкото ми магазинче: връщане назад във времето, когато светът е бил по-просторно, по-диво място. Преди Христа, преди Адонис да се роди във Витлеем или Осирис да бъде принесен в жертва по Великден, хората са почитали какаовото зърно. Приписвали са му магически качества. Отварата му е била изпивана на стълбите на ритуалните храмове. Предизвиквало е могъщи и ужасни екстатични състояния. От това ли се страхува отчето? Развращаване чрез удоволствие, неуловимото прео-съществяване на плътта във вместилище на покварата? Не са за него оргиите на ацтекските жреци. При все това всред димните воали, стелещи се над топящия се шоколад, изниква образ — видение, би казала майка ми, — безплътен пръст на прозрението, който сочи… сочи…

Натам. За един кратък миг почти го бях уловила. Над гладката повърхност изплува мимолетен вълнист силует. После още един, неясен и блед, хем иска да се скрие, хем се показва. За момент почти видях отговора, тайната, която крие Рейно — дори от самия себе си — с тъй ужасяваща прецизност; импулсът, който ще тласне всички ни напред.

Гадаенето на шоколад е трудна работа. Образите са неясни, смущават ги витаещите във въздуха аромати, които размътват мозъка. Освен това аз не съм майка ми, която до последния си миг запази тъй могъща пророческа дарба, че двете с нея трябваше да се носим отпреде й презглава в умопобъркващ и невъобразим хаос. Но преди образът да се разтопи в димния воал, сигурна съм, виждам нещо — стая, креват, старец, легнал на него, очите му хладни ями, вкопани в бялото лице… И огън. Огън.

Това ли трябваше да видя?

Това ли е тайната на Черния призрак?

Ако ще живеем тук, трябва да узная тайната му. А аз наистина имам нужда да остана. Каквото и да ми струва това.

10 Сряда, 19 февруари

Седмица, mon pere. Само толкова мина. Една седмица. Но сякаш е повече. Защо й е да ме тормози, това не мога да си обясня. Ясно каква е. Отидох да я посетя онзи ден, за да обсъдим факта, че магазинът й работи в неделя. Мястото е променено, във въздуха се носят смущаващи миризми на сладкиши и подправки. Наложих си да не поглеждам към отрупаните с лакомства рафтове: кутии, панделки, купи в пастелни цветове, захаросани бадеми, натрупани на златисто-сребърни купчини, захарни виолетки и шоколадови розички. Помещението много ми прилича на будоар, има едно интимно излъчване, ухае на роза и ванилия. Като стаята на майка, на приглушената светлина всичко лъщи в креп, метал и шлифовано стъкло, редиците шишенца и стъкленички на тоалетката й са армия от джинове, които очакват да бъдат освободени. В подобно изобилие на сладости се крие нещо дълбоко нездравословно. Обещание, наполовина изпълнено, за забраненото. Старая се да не гледам, да не дишам.

Посреща ме достатъчно любезно. Вече я виждам по-ясно: дълга черна коса, прибрана в кок на тила, толкова тъмни очи, че чак изглеждат без зеници. Съвършени вежди, които й придават строг вид, опроверган от комична извивка на устните. Ръце ръбести и работливи. Нокти ниско изрязани. Не ползва грим и въпреки това лицето й излъчва нещо леко непристойно. Може би идва от прямотата на погледа й, от начина, по който очите й непрекъснато оценяват събеседника, от неизменната ирония в крайчеца на устните й. И е висока, прекалено висока за жена — колкото мен е. Гледа ме право в очите, с отметнати назад рамене и упорита брадичка. Носи дълга, развята, огненочервена пола и тесен черен пуловер. Тези цветове вещаят някаква опасност, сякаш е змия или жилещо насекомо, отпращащо предупреждение към враговете си.

Всъщност тя наистина ми е враг. Почувствах го веднага. Долавям враждебността и подозрителността й, въпреки че гласът й остава мек и благ. Усещам, че ме е примамила на онова място, за да ме изкуши, че знае някаква тайна, която дори и аз… Но това са глупости. Какво би могла да знае? Какво може да направи! Онова, което е наранено в мен, е чувството ми за ред, по същия начин би останал засегнат добросъвестен градинар пред полянка с прецъфтели глухарчета. Семето на разединението е навсякъде, mon pere. И се разпръсква. Разпръсква се.