Шоколад

Знам. Губя реална представа за нещата. Но така или иначе ние с вас трябва да бъдем нащрек. Спомни си Les Marauds, всичките ония цигани, дето ги прогонихме от бреговете на Тан. Спомни си колко време ни отне, колко безплодни месеци на жалби и писане на писма, докато съумеем да вземем нещата в свои ръце. Спомни си проповедите ми! Пред тях се затваряше врата след врата. Някои от собствениците на магазини се отзоваха тутакси. Не бяха забравили циганите от последния път и всичките болести, кражби, разврат. Застанаха на наша страна. Как само се наложи да притиснем Нарсис, който, разбира се, беше готов да им предложи работа за през лятото в градините си. Но най-накрая ги изкоренихме до един: сърдити мъжаги и ококорените им повлекани, сквернословните им босоноги отрочета и дръгливите им псета. Тръгнаха си, имаше доброволци, които почистиха мръсотията след тях. Едно-едничко семенце на глухарче, mon pere, ще е достатъчно, за да ги върне обратно. Знаеш го не по-зле от мен. И ако тя се окаже това семе…

Вчера говорих с Жолин Дру. Анук Роше се е записала в началното училище. Дръзко хлапе, има черната коса на майка си и широка високомерна усмивка. Очевидно Жолин бе заварила сина си и с други деца да играят някакви игри с това момиче в училищния двор. Доколкото разбирам, влияе им лошо — предсказания или други подобни глупости, кокали и мъниста в торба, разпилени в прахта. Нали ти казах, че тези като тях са ми ясни. Жолин забранила на Жан да си играе повече с нея, ала у това момче има някаква жилка на упоритост и инат, разсърдил се на майка си. На тази възраст единственият лек е здравата дисциплина. Предложих лично да поговоря с момчето, но Жолин не се съгласи. Ето какви са, mon pere. Слаби. Слаби. Питам се колцина вече са нарушили обета си за пост. И колцина изобщо са имали намерение да го спазват. Що се отнася до мен, това ме пречиства. Видът на месарница ме ужасява; миризмите са толкова наситени и остри, че чак ми се завива свят. Но внезапно изпълнилият сутрешния въздух аромат на прясно изпечен хляб е повече, отколкото мога да понеса; миризмата на разтопена мас, която се носи откъм rotisserie28 на Place des Beaux-Arts29 e като стрела, изстреляна от ада. Лично аз не съм се докосвал нито до месо, нито до риба или яйца вече повече от седмица, препитавам се с хляб, супи, салати и по чаша вино в неделя. Чувствам се пречистен, mon pere, пречистен. Но ми се иска да можех да направя още повече. Това не е страдание. Понякога ми се струва, че само ако съумея да им дам добър пример, ако можех аз да съм възкачен на кръста, кървящ, страдающ… Онази вещица Воазен ми се подиграва всеки път, когато минава покрай мен на връщане от бакалията. Единствена тя от цялото семейство благопристойни богомолци смръщва поглед пред църквата, хили ми се пътьом, вързала сламената си капела с червен шал под брадата, тояжката й отеква по паважа. Изтърпявам я единствено от уважение към възрастта й, mon pere, и заради семейството й. Категорично отхвърлила всякакво лечение, всякаква утеха, тя мисли, че ще живее вечно. Но един ден ще се пречупи. Винаги става така. И тогава ще й дам опрощение с цялото си смирение; страдам, независимо от всичките й грехове, от горделивостта и упорството й. Но накрая ще ми падне, mon pere. Знам, че накрая всички ще ми паднат в ръчичките.

11 Четвъртък, 20 февруари

Чаках я. Карирано палто, безмилостно опъната назад коса, ръце чевръсти и нервни като на гангстер. Жозефин Муска, дамата от карнавала. Изчака редовните ми клиенти Гийом, Жорж и Нарсис да си тръгнат и тогава влезе, забила ръце в джобовете си.

— Горещ шоколад, моля. — Настанява се неловко на бара, гласът й отеква в празните чаши, които още не съм успяла да разтребя.

— Разбира се. — Не я питам как го предпочита, направо й го сервирам с шоколадови стърготини и ванилия, украсен с две сметанки за кафе отстрани. За момент се втренчва в чашата с присвити очи, после я докосва плахо.

— Онзи ден — започва престорено нехайно — забравих да платя едно нещо. — Има дълги пръсти, странно деликатни, независимо от топчестите върхове. В спокойно състояние лицето й сякаш губи част от уплашеното си изражение и изглежда почти симпатично. Косата й е мекокестенява, очите златисти. — Съжалявам. — Хвърля монета от десет франка на плота с някакво предизвикателство в жеста.

— Няма проблеми. — Стремя се гласът ми също да звучи нехайно, незаинтересовано. — Непрекъснато се случва.

Жозефин ми хвърля подозрителен поглед, после, понеже не долавя злонамереност в гласа ми, се поотпуска.

— Приятно е. — Сръбва от шоколада си. — Наистина е вкусно.

— Сама го приготвям. От шоколадова смес, но преди да се прибави мазнината, от която се сгъстява. Преди много векове ацтеките са пиели шоколад точно по същия начин.

Още един бърз, подозрителен поглед.