Читаем Шоколад полностью

— О! — За момент си помислям, че съм го сварила неподготвен. После отново се чува лаещият му смях. Сега вече звучи почти като истински, сякаш се забавлява. Има и нюанс на презрение. — Искате Жозефин да стане ваша приятелка? — Същият изпитателен поглед. Чувствам, че ни сравнява, горещите му очи отскачат към гърдите ми зад плота. Когато отново проговаря, гласът му е омекнал, придобил е напевните нотки на нещо, което явно мисли, че звучи съблазнително. — Вие сте нова в града, нали?

Кимам.

— Може да се видим някой път, нали разбирате, да се поопознаем.

— Може. — Звуча възможно най-небрежно. — Може да поканите и жена си. — Добавям монотонно.

Времето пулсира. Той ме поглежда пак, този път в погледа му трепти преценка и скрито подозрение.

— Не ви е казала нещо, нали?

— Какво по-точно? — Безстрастно.

Енергично разтърсване на главата.

— Нищо. Нищо. Тя си говори, това е. При нея всичко е говорене. Не че прави нещо, ама, а? Иди ми — дойди ми. — Пак онзи пристъп на лишен от веселост смях. — Скоро сама ще го разберете — добавя с кисело задоволство.

Измърморвам нещо неангажиращо. След което импулсивно взимам малък пакет шоколадови бадеми изпод щанда и му ги подавам.

— Дали мога да ви помоля да предадете това на Жозефин — питам ведро. — Исках лично да й ги връча, но забравих.

Той ме поглежда, без да помръдне.

— Да й ги предам! — повтаря.

— От мен. За сметка на заведението. — Стрелвам го с най-подкупващата си усмивка: — Подарък.

Устните му се разтягат в усмивка. Поема шоколадите, подредени в красива сребриста кесийка. — Ще се погрижа да ги получи — отвръща и напъхва пакетчето в джоба на дочените си панталони.

— Тези са й любимите.

— Няма да стигнете далеч, ако продължавате да раздавате стоката си — снизходително ме поглежда той. — До месец ще сте разорена. — Същият суров, алчен поглед, сякаш аз самата съм шоколад, който няма търпение да разопакова.

— Ще видим — проронвам учтиво и го изпращам с поглед, докато излиза от магазина и се насочва към дома си, отпуснал рамене, един истински Джеймс Дийн. Дори не изчака да се скрие от погледа ми; за да извади подаръка на Жозефин и да отвори пакета. Може би е предполагал, че ще го наблюдавам. Едно, две, три, ръката му се приближаваше до устата с вяла ритмичност и още преди да е прекосил площада, съдържанието на сребристата кесийка вече бе унищожено и опаковката смачкана в ръбатия му юмрук. Представих си го как ге нахвърля върху шоколада като лакомо псе, което бърза да излапа яденето в своята паница, за да се насочи по-късно към нечия друга. На минаване покрай фурната хвърли опаковката в кошчето отпред, но не уцели, смачканата топка отскочи от ръба и падна на паважа. Продължи надолу покрай църквата и по Avenue des Francs Bourgeois, като нито веднъж не погледна назад, при удара на тежките му ботуши в паважа изпод краката му изскачаха искри.

<p>12</p><p>Петък, 21 февруари</p>

Снощи пак сви студ. Ветропоказателят на „Сен Жером“ цяла нощ се въртя смутено и нерешително, ръждясалите му поставки скърцаха влудяващо, сякаш отправяха предупреждение към всеки неканен гост. Утрото дойде, потопено в тъй гъста мъгла, че дори църковната кула, стърчаща на двайсетина крачки от вратата на магазина, изглеждаше далечна и призрачна; камбана, оповестяваща началото на литургията, отекваше глухо във ватирания захарен памук на въздуха, докато неколцината богомолци с вдигнати срещу сутрешната влага яки приближаваха към църквата, където се надяваха да получат опрощение на греховете си.

Анук си изпи млякото и аз я опаковах в червеното й палто, като въпреки негодуванията й нахлузих на главата й пухкава шапка.

— Няма ли да закусиш?

Тръсна отривисто глава и грабна една ябълка от купата на плота.

— А целувката ми? — Това се бе превърнало в наш сутрешен ритуал.

Плъзгайки дяволито ръчички около шията ми, тя ме облизва влажно, отскача встрани със смях, дава ми въздушна целувка от вратата и изскача на площада. Аз си избърсвам лицето, като се преструвам на ужасно отвратена. Тя се кикоти доволно, изплезва остро езиче към мен, изчуруликва Обичам те! и потъва като алено флагче в мъглата, чантата се влачи зад гърба й. Знам, че само след трийсет секунди пухкавата шапка ще бъде запратена в чантата при учебниците, тетрадките и другите нежелани вещи, свързващи я със света на възрастните. За миг отново зървам Чехълчо, който подскача след нея. Припряно прогонвам с ръка натрапилия ми се образ. Внезапно чувство на самота от загубата — как ще изкарам цял ден без нея? С мъка потискам порива да я извикам обратно.

Тази сутрин клиентите ми са шест. Единият е Гийом, на връщане от месарницата с парче boudin31, увито в хартия.

— Чарли обича boudin — казва съучастнически, — напоследък не се храни много добре, но съм убеден, че това ще му хареса.

— Не забравяй, че ти също трябва да ядеш — припомням му деликатно.

— Разбира се. — Усмихва ми се с онази своя блага извинителна усмивка. — Аз ям като ламя, сериозно. — Внезапно ме поглежда стреснато. — Но все пак сега е пости. Нали не мислите, че животните трябва да постят?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Зулейха открывает глаза
Зулейха открывает глаза

Гузель Яхина родилась и выросла в Казани, окончила факультет иностранных языков, учится на сценарном факультете Московской школы кино. Публиковалась в журналах «Нева», «Сибирские огни», «Октябрь».Роман «Зулейха открывает глаза» начинается зимой 1930 года в глухой татарской деревне. Крестьянку Зулейху вместе с сотнями других переселенцев отправляют в вагоне-теплушке по извечному каторжному маршруту в Сибирь.Дремучие крестьяне и ленинградские интеллигенты, деклассированный элемент и уголовники, мусульмане и христиане, язычники и атеисты, русские, татары, немцы, чуваши – все встретятся на берегах Ангары, ежедневно отстаивая у тайги и безжалостного государства свое право на жизнь.Всем раскулаченным и переселенным посвящается.

Гузель Шамилевна Яхина

Современная русская и зарубежная проза
Уроки счастья
Уроки счастья

В тридцать семь от жизни не ждешь никаких сюрпризов, привыкаешь относиться ко всему с долей здорового цинизма и обзаводишься кучей холостяцких привычек. Работа в школе не предполагает широкого круга знакомств, а подружки все давно вышли замуж, и на первом месте у них муж и дети. Вот и я уже смирилась с тем, что на личной жизни можно поставить крест, ведь мужчинам интереснее молодые и стройные, а не умные и осторожные женщины. Но его величество случай плевать хотел на мои убеждения и все повернул по-своему, и внезапно в моей размеренной и устоявшейся жизни появились два программиста, имеющие свои взгляды на то, как надо ухаживать за женщиной. И что на первом месте у них будет совсем не работа и собственный эгоизм.

Кира Стрельникова , Некто Лукас

Современная русская и зарубежная проза / Самиздат, сетевая литература / Любовно-фантастические романы / Романы
Дети мои
Дети мои

"Дети мои" – новый роман Гузель Яхиной, самой яркой дебютантки в истории российской литературы новейшего времени, лауреата премий "Большая книга" и "Ясная Поляна" за бестселлер "Зулейха открывает глаза".Поволжье, 1920–1930-е годы. Якоб Бах – российский немец, учитель в колонии Гнаденталь. Он давно отвернулся от мира, растит единственную дочь Анче на уединенном хуторе и пишет волшебные сказки, которые чудесным и трагическим образом воплощаются в реальность."В первом романе, стремительно прославившемся и через год после дебюта жившем уже в тридцати переводах и на верху мировых литературных премий, Гузель Яхина швырнула нас в Сибирь и при этом показала татарщину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. А теперь она погружает читателя в холодную волжскую воду, в волглый мох и торф, в зыбь и слизь, в Этель−Булгу−Су, и ее «мысль народная», как Волга, глубока, и она прощупывает неметчину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. В сюжете вообще-то на первом плане любовь, смерть, и история, и политика, и война, и творчество…" Елена Костюкович

Гузель Шамилевна Яхина

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее