Читаем Шоколад полностью

— Имате предвид в неделя? — опитвам се гласът ми да звучи възможно най-невинно. — Помислих си, че може да се възползвам от потока след вашата служба.

Уж невинната подигравка не му направи никакво впечатление.

— В първата неделя от поста? — звучеше така, като че ли се забавлява, но зад ведрия тон усетих надменност и презрение. — Не бих изказал подобно предположение. Хората в Ланскене са най-обикновени, мадам Роше — продължи. — Набожни са. — Акцентира върху думата леко, учтиво.

— Мадмоазел, ако обичате. — Малка победа, но достатъчна, за да сломя увереността му. Очичките му се стрелнаха към Анук, която си седеше на високия стол край бара и стискаше в ръка чашата шоколад. Беше омазана до ушите в пяна и аз отново усетих ръжена на скрита тревога — паниката, необяснимия ужас, че може да я загубя. Но заради кого? Отхвърлих мисълта с нарастваща ярост. Заради кого! Нека само опита.

— Разбира се — отвърна благо той. — Мадмоазел Роше. Моите извинения.

Усмихнах се медено на неодобрението в гласа му. Нещо в мен продължаваше да го ухажва по перверзен начин. Гласът ми, с една идея по-силен от необходимото, придоби безпардонна самоувереност, предназначена да прикрие страха ми.

— Прекрасно е из тези провинциални райони да срещнеш човек, който те разбира. — Заслепих го с най-агресивната си, най-лъчиста усмивка. — Искам да кажа, в града, където съм свикнала да живея, никой не обръща внимание на такива неща. Но тук… — Успях да си придам едновременно разкаян и небрежен вид. — Нали разбирате, мястото е просто мечта, хората се оказаха толкова любезни… толкова старомодни… Но все пак не е Париж, нали?

Рейно изрази съгласието си, като пусна възможно най-незабележимата усмивка.

— Това, дето се говори за хората на село, си е съвсем така — продължих аз. — Тук всеки си пъха носа в чуждите работите! Обяснявам си го с липсата на достатъчно забавления. Три магазина и църква. Искам да кажа… Всичко това, разбира се, ви е известно — завърших с усмивка.

Рейно кимна мрачно.

— Може би все пак ще ми обясните, мадмоазел…

— О, наричайте ме Виан — прекъснах го.

— … защо дойдохте в Ланскене? — тонът му бе пропит е неодобрение, устните му повече от всякога приличаха на затворена стрида. — Както сама споменахте, тук е малко по-различно от Париж. — Очите му показваха категорично, че разликата е в полза на Ланскене. — Бутик като този — една елегантна ръка се плъзна по вътрешността на помещението и съдържащото се в него с вяло безразличие, — такъв строго специализиран магазин, би бил по-успешен… по-уместен, в града. Убеден съм, че в Тулуза или дори в Ажен…

Изведнъж разбрах защо от сутринта в магазина ми не бе влязъл нито един клиент. Тази дума — уместен — звучеше смразяващо и осъдително като тежка пророческа клетва.

Отново разперих пръсти срещу него, под щанда. Рейно се плесна по тила, сякаш го бе ухапало насекомо.

— Не смятам, че единствено градовете имат право на забавления — срязах го аз. — Всеки има нужда от мъничко лукс, от грижа за собствените си желания и потребности. Поне от време на време.

Рейно не отвърна. Предполагам не беше съгласен с мен. Казах му го.

— Вероятно в сутрешната ви проповед е било изложено точно противоположното становище? — Втурнах се смело напред. След малко, понеже продължаваше да мълчи, добавих: — И все пак съм убедена, че в този град има достатъчно място и за двама ни. Свободен пазар, нали така?

По израза му видях, че разбира отправеното предизвикателство. За миг задържах очи в погледа му, освободих юздите на омразата си. Рейно отскочи назад, сякаш усмивката ми го бе зашлевила през лицето.

— Разбира се. — Меко.

О, как добре ги познавам тези като него. Двете с майка сме ги срещали достатъчно по време на обиколките си из Европа. Същите учтиви усмивки, презрение, безразличие. Пред претъпканата катедрала в Реймс пухкава женска ръка изпуска дребна монета. Докато малката Виан скача да я вземе и голите й колене остъргват прашния под, група монахини й отправят укорителни погледи. Мъж в черно расо разговаря гневно и разпалено с майка ми. Тя изскача пребледняла от сянката на църквата, стискайки ръката ми до болка… По-късно разбрах, че е искала да се изповяда при него. Какво я е накарало да го стори? Вероятно самотата; необходимостта да поговориш с някой, да се довериш на човек, който не ти е любовник. На някой, чието лице ти показва разбиране. Но нима не е видяла? Лицето му, вече не толкова разбиращо, разкривено в яростно безсилие. Това е грях, смъртен грях… Трябвало да остави детето си на грижите на добри хора. Ако обича поне малко… как се казва? Ан? Ако я обича, трябва, трябва да направи тази жертва. Знаел един приют, където щели да се погрижат за малката. Стисна я за ръката, без малко да й потроши пръстите. Обича ли детето си? Иска ли Ан да бъде спасена? Иска ли? А?

Онази нощ майка ми плака, люлеейки ме в прегръдката си. На сутринта напуснахме Реймс по-крадешком от всякога, тя ме притискаше към себе си като откраднато съкровище, очите й бяха горещи и плахи.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Зулейха открывает глаза
Зулейха открывает глаза

Гузель Яхина родилась и выросла в Казани, окончила факультет иностранных языков, учится на сценарном факультете Московской школы кино. Публиковалась в журналах «Нева», «Сибирские огни», «Октябрь».Роман «Зулейха открывает глаза» начинается зимой 1930 года в глухой татарской деревне. Крестьянку Зулейху вместе с сотнями других переселенцев отправляют в вагоне-теплушке по извечному каторжному маршруту в Сибирь.Дремучие крестьяне и ленинградские интеллигенты, деклассированный элемент и уголовники, мусульмане и христиане, язычники и атеисты, русские, татары, немцы, чуваши – все встретятся на берегах Ангары, ежедневно отстаивая у тайги и безжалостного государства свое право на жизнь.Всем раскулаченным и переселенным посвящается.

Гузель Шамилевна Яхина

Современная русская и зарубежная проза
Уроки счастья
Уроки счастья

В тридцать семь от жизни не ждешь никаких сюрпризов, привыкаешь относиться ко всему с долей здорового цинизма и обзаводишься кучей холостяцких привычек. Работа в школе не предполагает широкого круга знакомств, а подружки все давно вышли замуж, и на первом месте у них муж и дети. Вот и я уже смирилась с тем, что на личной жизни можно поставить крест, ведь мужчинам интереснее молодые и стройные, а не умные и осторожные женщины. Но его величество случай плевать хотел на мои убеждения и все повернул по-своему, и внезапно в моей размеренной и устоявшейся жизни появились два программиста, имеющие свои взгляды на то, как надо ухаживать за женщиной. И что на первом месте у них будет совсем не работа и собственный эгоизм.

Кира Стрельникова , Некто Лукас

Современная русская и зарубежная проза / Самиздат, сетевая литература / Любовно-фантастические романы / Романы
Дети мои
Дети мои

"Дети мои" – новый роман Гузель Яхиной, самой яркой дебютантки в истории российской литературы новейшего времени, лауреата премий "Большая книга" и "Ясная Поляна" за бестселлер "Зулейха открывает глаза".Поволжье, 1920–1930-е годы. Якоб Бах – российский немец, учитель в колонии Гнаденталь. Он давно отвернулся от мира, растит единственную дочь Анче на уединенном хуторе и пишет волшебные сказки, которые чудесным и трагическим образом воплощаются в реальность."В первом романе, стремительно прославившемся и через год после дебюта жившем уже в тридцати переводах и на верху мировых литературных премий, Гузель Яхина швырнула нас в Сибирь и при этом показала татарщину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. А теперь она погружает читателя в холодную волжскую воду, в волглый мох и торф, в зыбь и слизь, в Этель−Булгу−Су, и ее «мысль народная», как Волга, глубока, и она прощупывает неметчину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. В сюжете вообще-то на первом плане любовь, смерть, и история, и политика, и война, и творчество…" Елена Костюкович

Гузель Шамилевна Яхина

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее