Читаем Шоколад полностью

— Дори в приказките си е станала като теб. Реди амвонни клишета и националистки баналности. Аз пък не виждам какво лошо могат да причинят тези хора. Защо да се вдигаме на кръстоносен поход, за да ги прогоним, като те така или иначе скоро сами ще си отидат?

Свих рамене.

— Ти очевидно не желаеш да разбереш същността на проблема — отвърнах кратко.

— Е, аз вече казах на ей онзи, дето му викат Рижия — леко махване с ръка към мъжа на палубата на черната лодка, — казах му, че той и неговите приятели са добре дошли тук и могат да останат толкова, колкото им е нужно, за да оправят мотора на лодката и да си набавят провизии. — Погледна ме лукаво и победоносно. — Така че не можеш да твърдиш, че са нарушители. Те са тук, пред моята къща, с моята благословия. — На последната дума натърти особено отчетливо, сякаш за да ме подразни. — Това важи и за техните приятели, когато дойдат. — Удостои ме с още един предизвикателен поглед. — Всичките им приятели.

Е, трябваше да го очаквам. Би го направила дори само за да ме подразни. Харесва й славата, която това й спечелва — да се знае, че като най-стария жител на селото има известни права. Няма смисъл да споря с нея, mon pere. Това вече го знаем. На нея спорът й доставя същото удоволствие като контакта с тези хора, техните разкази, живота им. Не е чудно, че вече знае имената им. Няма да й доставя удоволствието да ме види да се моля. Не, ще подходя по друг начин.

От разговора си с нея научих поне едно: ще дойдат и други. Колко? Ще почакаме и ще видим. Но всичко е така, както се опасявах. Днес лодките са три. Колко още да очакваме утре?

На път за насам се отбих при Клермон. Той ще разнесе мълвата. Очаквам някаква съпротива — Арманд все още има приятели, може би ще се наложи да убеждавам Нарсис. Но като цяло разчитам на съдействие. Все още съм фигура в обществения живот на Ланскене. Хората се съобразяват с мнението ми. Говорих и с Муска. Той се среща с доста хора в кафенето си. Председател е на селския съвет. Здравомислещ човек въпреки недостатъците си, усърден богомолец. И ако се наложи да се пипа със здрава ръка — разбира се, всички ненавиждаме насилието, но с хора като тези не можем да проиграваме шансовете си, — е, тогава съм сигурен, че Муска ще застане на моя страна.

Арманд го нарече кръстоносен поход. Искаше да прозвучи като обида, знам, но дори и така… Изпитах порив на въодушевление пред предстоящия сблъсък. Възможно ли е това да е задачата, за която ме е избрал Господ?

Ето защо дойдох в Ланскене, mon pere. За да се боря за хората си. Да ги избавям от изкушенията. И когато Виан Роше прозре силата на Църквата — моето влияние върху всяка душа в тази общност, — тя ще разбере, че е загубила. На каквото и да се надява, каквито и амбиции да има. Ще разбере, че не може да остане тук. Че не може да подхване битка, която да се надява да й донесе победа.

И аз ще ликувам.

14

Понеделник, 24 февруари

Каролин Клермон се отби веднага след службата, придружена от сина си — височко момче с бледо, безстрастно лице и отпусната на раменете чанта. Каролин носеше тесте жълти картички, написани на ръка.

Посрещнах ги с усмивка. Магазинът бе почти празен — обикновено първите от постоянните ми клиенти се появяват кьм девет, а бе още осем и половина. На бара седеше само Анук с наполовина изпита купа мляко и pain au chocolat39 пред себе си. Тя хвърли дружески поглед на момчето, махна му небрежно за поздрав с кифлата и продължи да се храни.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Каролин огледа помещението. В очите й проблясваха завист и неодобрение. Момчето бе забило поглед пред себе си, но забелязах, че едва се сдържа да не извърне очи към Анук. Имаше учтив и посърнал вид, умни и непроницаеми очи, скрити под увисналия бретон.

— Всъщност да. — Гласът й политна лек и преднамерено жизнерадостен, усмивката й бе тръпчива и сладникава като глазура. Побиха ме тръпки. — Разпространявам това — показа ми картичките — и се чудех дали не бихте се съгласила да изложите една от тях на витрината си. — Протегна ръка към мен. — Другите вече го направиха — додаде, сякаш това можеше да повлияе на решението ми.

Взех картичката. Прилежно изписани черни печатни букви на жълт фон:

АМБУЛАНТНИ ТЪРГОВЦИ, СКИТНИЦИ, СЕРГИДЖИИ — ВЪН!

ДА СИ ВЪРШИШ ДОБРЕ РАБОТАТА ОЗНАЧАВА ДА ОТСТОЯВАШ ПРАВОТО СИ ДА НЕ ОБСЛУЖВАШ ВСЕКИ!

— Това пък защо? — смръщих чело неразбиращо. — Защо да отказвам да обслужвам някого?

Каролин ме погледна със съжаление, примесено с презрение.

— Разбира се, вие сте нова тук — подхвана с медена усмивка. — Но ние не за пръв път се сблъскваме с подобни проблеми. Просто предпазна мярка. Силно се съмнявам, че онези хора ще посетят магазина ви. Но по-добре човек предварително да се погрижи за сигурността си, отколкото после да съжалява.

Все още не разбирах.

— Да съжалявам за какво?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Зулейха открывает глаза
Зулейха открывает глаза

Гузель Яхина родилась и выросла в Казани, окончила факультет иностранных языков, учится на сценарном факультете Московской школы кино. Публиковалась в журналах «Нева», «Сибирские огни», «Октябрь».Роман «Зулейха открывает глаза» начинается зимой 1930 года в глухой татарской деревне. Крестьянку Зулейху вместе с сотнями других переселенцев отправляют в вагоне-теплушке по извечному каторжному маршруту в Сибирь.Дремучие крестьяне и ленинградские интеллигенты, деклассированный элемент и уголовники, мусульмане и христиане, язычники и атеисты, русские, татары, немцы, чуваши – все встретятся на берегах Ангары, ежедневно отстаивая у тайги и безжалостного государства свое право на жизнь.Всем раскулаченным и переселенным посвящается.

Гузель Шамилевна Яхина

Современная русская и зарубежная проза
Уроки счастья
Уроки счастья

В тридцать семь от жизни не ждешь никаких сюрпризов, привыкаешь относиться ко всему с долей здорового цинизма и обзаводишься кучей холостяцких привычек. Работа в школе не предполагает широкого круга знакомств, а подружки все давно вышли замуж, и на первом месте у них муж и дети. Вот и я уже смирилась с тем, что на личной жизни можно поставить крест, ведь мужчинам интереснее молодые и стройные, а не умные и осторожные женщины. Но его величество случай плевать хотел на мои убеждения и все повернул по-своему, и внезапно в моей размеренной и устоявшейся жизни появились два программиста, имеющие свои взгляды на то, как надо ухаживать за женщиной. И что на первом месте у них будет совсем не работа и собственный эгоизм.

Кира Стрельникова , Некто Лукас

Современная русская и зарубежная проза / Самиздат, сетевая литература / Любовно-фантастические романы / Романы
Дети мои
Дети мои

"Дети мои" – новый роман Гузель Яхиной, самой яркой дебютантки в истории российской литературы новейшего времени, лауреата премий "Большая книга" и "Ясная Поляна" за бестселлер "Зулейха открывает глаза".Поволжье, 1920–1930-е годы. Якоб Бах – российский немец, учитель в колонии Гнаденталь. Он давно отвернулся от мира, растит единственную дочь Анче на уединенном хуторе и пишет волшебные сказки, которые чудесным и трагическим образом воплощаются в реальность."В первом романе, стремительно прославившемся и через год после дебюта жившем уже в тридцати переводах и на верху мировых литературных премий, Гузель Яхина швырнула нас в Сибирь и при этом показала татарщину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. А теперь она погружает читателя в холодную волжскую воду, в волглый мох и торф, в зыбь и слизь, в Этель−Булгу−Су, и ее «мысль народная», как Волга, глубока, и она прощупывает неметчину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. В сюжете вообще-то на первом плане любовь, смерть, и история, и политика, и война, и творчество…" Елена Костюкович

Гузель Шамилевна Яхина

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее