Читаем Шоколад полностью

Вътре въздухът пари, натежал от сладостен аромат. За разлика от лекия и ефирен дъх на шоколад, познат ми от детството, този полепва по гърлото, също като при уханните зърна амарето и тирамису от щанда за кафе на пазара, опушен, препечен мирис, който някак си успява да нахлуе в устата ми и ме кара да преглъщам. На бара се пъчи сребърна купа шоколад, от която се вие пара. Сещам се, че не съм закусвал.

— Мадмоазел. — Ще ми се гласът ми да бе прозвучал по-властно. Яростта се е вкопчила в гърлото ми и вместо спрведлив рев, както възнамерявах, от него се откъсна само крякащо възмущение, като някаква учтива жаба. — Мадмоазел Роше. — Въпросителен поглед. — Видях обявата ви.

— Благодаря. Няма ли да изпиете с нас едно питие?

— Не!

— Приготвям прекрасно chococcino, ако имате проблеми с гърлото — Изкушава ме.

— Нямам проблеми с гърлото!

— О, така ли? — Тонът й е престорено загрижен. — Сторихте ми се малко прегракнал. Е, в такъв случай мога да ви предложа grand cr{&$00E8}me54. Или чаша мока?

С усилие на волята си възвърнах присъствието на духа.

— Няма да ви притеснявам, благодаря.

Червенокосият мъж до нея се киска тихичко и избоботва нещо на вулгарния си жаргон. Забелязвам, че ръцете му са цели в боя, бледи тонове, полепнали по гънките на дланите и върху кокалчетата. Нима е работил, питам се тревожно. И ако да, за кого? Ако бяхме в Марсилия, полицията можеше да го арестува за незаконна работа. Един обиск на лодката му може би щеше да даде достатъчно улики — наркотици, крадени вещи, порнография, оръжие, — за да бъде прогонен завинаги. Но това е Ланскене. Полицията би дошла само в случай на грубо насилие.

— Видях обявата ви — започнах отново, събрал цялото достолепие, на което съм способен. — Наблюдава ме с онзи поглед, изпълнен с любезна загриженост, очите й играят. — Трябва да ви кажа — Покашлям се, което отново разпалва яростта ми, — трябва да ви кажа, че намирам избора на време… избора на време за вашето… събитие… за възмутителен.

— Избора на време? — Света вода ненапита. — Имате предвид за Великденския фестивал? — Ехидна усмивчица. — По-скоро бих казала, че отговорността пада върху вашите хора. Трябва да се разберете с папата.

Впивам в нея хладен поглед.

— Мисля, че много добре знаете какво имам предвид.

Същият учтив въпросителен поглед.

— „Фестивал на шоколада. Всички са поканени.“ — Гневът ми се надига като кипнало мляко, става неконтролируем. За момент се чувствам силен, зареден от неговата мощ. Забождам в нея обвинителен пръст. — Не си мислете, че не съм се досетил за какво всъщност става въпрос.

— Нека отгатна — Гласът й е мек, заинтригуван. — Сигурно го възприемате като атака, насочена лично към вас. Съзнателен опит за подкопаване устоите на католическата църква. — Кикот, който прозвучава изненадващо остро. — Господ забранява в магазин за шоколадови изделия да се продават великденски яйца по Великден. — В тона й се долавя колебание, граничещо със страх, макар да не съм сигурен от какво. Червенокосият ме гледа свирепо. След миг тя идва на себе и искрицата страх, която ми се стори, че мярнах в очите й, е угаснала в хладнокръвното й изражение.

— Сигурна съм, че тук има място и за двама ни — изрича безстрастно. — Сигурен ли сте, че не желаете да изпиете един шоколад? Бих могла да ви обясня моето…

Тръсвам гневно глава като куче, нападнато от оси. Това нейно спокойствие ме вбесява, в главата ми нещо започва да жужи, усещам как краката ми се подкосяват, цялото помещение се завърта около мен. Кадифеният аромат на шоколад е влудяващ. За момент сетивата ми са неестествено изострени. Усещам парфюма й, лек дъх на лавандула, топлото тръпчиво ухание на кожата й. От червенокосия й приятел зад нея ме лъхва мирис на блатата, мускусна миризма на машинно масло, пот и боя.

— Не… не… — Какъв кошмар, забравих си мисълта. Предполагам съм искал да кажа нещо за уважението, за обществото… За това как трябва да се държим един за друг и да вървим заедно напред, за справедливостта, благородството, морала. Вместо това отворих уста за глътка въздух, всичко се въртеше пред очите ми. — Бих искал… — Не мога да се отърва от мисълта, че тя предизвиква всичко това, че съзнателно разбърква нишките на сетивата ми, протяга пръсти към мислите ми. Навежда се напред, престорено загрижена, уханието й ме връхлита с нова сила.

— Добре ли сте? — Гласът й достига до мен като от огромно разстояние. — Мосю Рейно, добре ли сте?

Изтласквам я настрани с треперещи ръце.

— Нищо ми няма. — Най-сетне успявам да си отворя устата. — Просто… неразположение. Нищо ми няма. Желая ви… — отправям се слепешката към изхода. Висящата от рамката на вратата червена кесийка ме докосва по лицето — поредното от нейните суеверия — и не мога да се отърва от абсурдната мисъл, че тази глупава вещ е виновникът за неразположението ми. Билки и кокали, съшити заедно и увесени там, за да хвърлят в смут съзнанието ми. Дотътрям се до улицата и отварям широко уста за глътка въздух. Веднага щом дъждът докосва лицето ми, всичко си идва на мястото, но продължавам да вървя. Вървя.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Зулейха открывает глаза
Зулейха открывает глаза

Гузель Яхина родилась и выросла в Казани, окончила факультет иностранных языков, учится на сценарном факультете Московской школы кино. Публиковалась в журналах «Нева», «Сибирские огни», «Октябрь».Роман «Зулейха открывает глаза» начинается зимой 1930 года в глухой татарской деревне. Крестьянку Зулейху вместе с сотнями других переселенцев отправляют в вагоне-теплушке по извечному каторжному маршруту в Сибирь.Дремучие крестьяне и ленинградские интеллигенты, деклассированный элемент и уголовники, мусульмане и христиане, язычники и атеисты, русские, татары, немцы, чуваши – все встретятся на берегах Ангары, ежедневно отстаивая у тайги и безжалостного государства свое право на жизнь.Всем раскулаченным и переселенным посвящается.

Гузель Шамилевна Яхина

Современная русская и зарубежная проза
Уроки счастья
Уроки счастья

В тридцать семь от жизни не ждешь никаких сюрпризов, привыкаешь относиться ко всему с долей здорового цинизма и обзаводишься кучей холостяцких привычек. Работа в школе не предполагает широкого круга знакомств, а подружки все давно вышли замуж, и на первом месте у них муж и дети. Вот и я уже смирилась с тем, что на личной жизни можно поставить крест, ведь мужчинам интереснее молодые и стройные, а не умные и осторожные женщины. Но его величество случай плевать хотел на мои убеждения и все повернул по-своему, и внезапно в моей размеренной и устоявшейся жизни появились два программиста, имеющие свои взгляды на то, как надо ухаживать за женщиной. И что на первом месте у них будет совсем не работа и собственный эгоизм.

Кира Стрельникова , Некто Лукас

Современная русская и зарубежная проза / Самиздат, сетевая литература / Любовно-фантастические романы / Романы
Дети мои
Дети мои

"Дети мои" – новый роман Гузель Яхиной, самой яркой дебютантки в истории российской литературы новейшего времени, лауреата премий "Большая книга" и "Ясная Поляна" за бестселлер "Зулейха открывает глаза".Поволжье, 1920–1930-е годы. Якоб Бах – российский немец, учитель в колонии Гнаденталь. Он давно отвернулся от мира, растит единственную дочь Анче на уединенном хуторе и пишет волшебные сказки, которые чудесным и трагическим образом воплощаются в реальность."В первом романе, стремительно прославившемся и через год после дебюта жившем уже в тридцати переводах и на верху мировых литературных премий, Гузель Яхина швырнула нас в Сибирь и при этом показала татарщину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. А теперь она погружает читателя в холодную волжскую воду, в волглый мох и торф, в зыбь и слизь, в Этель−Булгу−Су, и ее «мысль народная», как Волга, глубока, и она прощупывает неметчину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. В сюжете вообще-то на первом плане любовь, смерть, и история, и политика, и война, и творчество…" Елена Костюкович

Гузель Шамилевна Яхина

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее