Шоколад

Казах на Каро, че църквата няма да прекъсне кампанията срещу Фестивала на шоколада. Аз няма да я прекъсна. Нима не вижда? След това, което стана, на Съвета не може да се има никакво доверие. Този път бе твърде явно, пред цялата общественост. Би трябвало да са видели лицето му такова, каквото го видях аз, пламтящо от омраза и лудост. Да знаеш, че един мъж бие жена си… само да го знаеш… е едно. Но да го видиш на практика в цялата уродливост на деянието… Не. Няма да му се размине. Каро вече разправя на всички, че го е предчувствала, че винаги е знаела. Разграничава се от случилото се, доколкото може: „Никоя жена не е била по-унизена!“ Аз се опитвам да правя същото. Бяхме твърде близки, казвам й. Използвахме го, когато се налагаше. Сега трябва да прикрием всички следи. Трябва да се отдръпнем — от съображения за собствената ни сигурност. Не й казвам за другото, за речните хора, макар да си го мисля. Арманд подозира. Злобата може да избухне в нея и да проговори. А го има и онова нещо, отдавна забравено от другите, но все още живо в нейната дърта глава. Не. Безпомощен съм. По-лошо, принуден съм да проявя снизхождение към този техен фестивал. Иначе ще тръгнат слухове и тогава кой може да предвиди докъде ще се стигне? В утрешната си проповед ще трябва да засегна темата за търпимостта, ще се наложи да обърна течението, което сам насочих в тази посока, да променя отношението им. Останалите листовки ще изгоря. Плакатите, които трябваше да бъдат разлепени от Ланскене до Монтобан, също ще унищожа. Сърцето ми се къса, pere, но какво друго ми остава? Един скандал ще ме убие.

Страстната седмица. Само седем дни до нейния фестивал. Тя спечели, pere. Спечели. Сега можем да се надяваме само на чудо.

34 Сряда, 26 март

От Муска все още няма и следа. Жозефин остана в La Praline целия понеделник, но вчера сутринта реши да се върне в кафенето. Този път Рижия отиде с нея. Посрещна ги само бъркотията. Явно слуховете ще излязат верни. Муска си е заминал. Рижия, който вече довърши стаята на Анук, започна да оправя кафенето. Смени ключалките, свали стария балатум и мръсните пердета. Според него с малко усилия, едно варосване на стените и пребоядисване на старите мебели, както и с повечко сапун и вода, старото кафене може да се превърне в уютно и приятно местенце. Предложи на Жозефин да свърши работата безплатно, но тя не искаше и да чуе. Муска, разбира се, беше закрил общата им сметка, но тя има малко свои пари, пък и е сигурна, че новото кафене ще потръгне. Олющеният надпис Cafe de la Republique, висял над вратата цели трийсет и пет години, най-сетне бе свален. На негово място кацна весел червено-бял сенник, досущ като моя. Под него грейна ръчно изработена в работилницата на Жорж табела, на която пишеше Cafe des Marauds. Нарсис засади мушкато в сандъчетата от ковано желязо по прозорците. Разцъфналите алени цветове изведнъж придадоха на мястото уют и топлота. Арманд следеше с одобрителен поглед ставащото горе на баира.

— Тя е добро момиче — казва ми с отривистия си маниер. — Сега, когато се отърва от оня пияница, всичко ще се оправи.

Рижия се премести временно в една от свободните стаи над кафенето, а Люк зае мястото му при Арманд, за голямо разочарование на майка си.

— Там не е подходящо за теб — пискливо го убеждава тя на излизане от църквата, той в неделния си костюм, тя в поредната си пастелна одежда, на главата й се мъдри копринен шал.

Той й отвръща любезно, но непоклатимо.

— Само до търж-жеството. Няма кой да се грижи за нея. Мож-же да получи нов прис-стъп.

— Глупости! — Не може да сдържи гнева си тя. — Искаш ли да ти кажа какво прави? Опитва се да вдигне стена помежду пи. Забранявам ти, безусловно ти забранявам да стоиш при пея тази седмица. А колкото до онова нелепо тържество…

— Не мисля, че е редно да ми забраняваш, Мам-ман.

— И защо не? Ти си ми син, по дяволите, не можеш просто да се преместиш там и да ми кажеш, че предпочиташ да слушаш оная изкуфяла старица вместо мен! — В очите й проблясват сълзи от гняв. Гласът й трепери.

— Спокойно, маман. — Представлението не го трогва, но все пак я прегръща. — Няма да е за дълго. Само до тържеството. Обещ-щавам. Ти също си поканена, знаеш ли. Ще я зарадваш, ако дойдеш.

— Не й ща тържеството! — Съвсем губи контрол над гласа си, като на разсърдено дете е. Люк повдига рамене.

— Ами тогава не ходи. Но пос-сле не очаквай от нея да се вслушва в съветите ти.

Каролин го поглежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че бих могъл да г-говоря с нея. Да се опитам да я уб-бедя. — Познава майка си, умно момче е. Разбира я по-добре, отколкото тя може да си представи. — Мог-га да я накарам да пр-омени решението си. Но щом не ис-скаш…