Шоколад

— Не съм казала такова нещо. — Прегръща го, подтиквана от внезапен импулс нежност. — Умното ми момче. — Мигом идва на себе си. — Можеш да го направиш, нали? — Следва звучна целувка по бузата, която той изтърпява стоически. — Доброто ми, умно момче — повтаря тя в умиление и двамата отминават, хванати за ръка, синът вече е по-висок от майката и я поглежда отвисоко като снизходителен родител необузданото си дете.

Колко добре усеща той.

Сега, когато Жозефин е заета със своето кафене, ми помага по-малко в подготовката за Великден; за щастие отхвърлихме по-голямата част от работата предварително, остават още само няколко десетки пакета. За да успея с тортите и трюфелите, със сладките камбанки и pain d’epices, работя и вечер. Липсва ми сръчността на Жозефин в опаковането и украсата, но Анук ми помага колкото може, дипли целофанени хартии, забожда копринени розички върху безброй кесийки.

Забулила съм прозореца пред витрината със сребриста хартия, докато се занимавам с великденската украса и сега магазинът изглежда почти какъвто бе при пристигането ни. Анук е декорирала сцената с изрязани от цветна хартия яйца и животни, в средата се кипри голям надпис:

Grand Festival du Chocolat

Неделя, площад „Сен Жером“

Лятната ваканция вече започна и площадът гъмжи от деца, опират нослета о стъклото с надеждата да зърнат какво става вътре. Вече съм направила поръчки за над осемстотин франка — едни в Монтобан, други в Ажен. Продължават да прииждат, в магазина почти винаги има хора. Кампанията на Каро явно е в застой. Гийом казва, че Рейно е уверил енориашите в безусловната си подкрепа към Фестивала на шоколада въпреки слуховете, разпространявани от зложелатели. Дори при това положение понякога го засичам да ме наблюдава през малкото си прозорче, очите му блестят алчно и с омраза. Знам, че иска да ме унищожи, но поради някаква причина задържа отровата си. Подпитвам Арманд, която съм сигурна, че знае повече, отколкото ми казва. Тя просто поклаща глава.

— Беше много отдавна — подхвърля неопределено. — Паметта ми вече не е същата. — След което веднага сменя темата и започва да разпитва в детайли за менюто, което подготвям за рождения й ден, преглъща страстно всяка дума. Залива ме с предложения. Brandade truffee82, vol-au-vents aux trois champignons83, задушени с вино и сметана и с гарнитура от диви chanterelles, печени langoustines със зелена салата, пет вида от най-любимите й шоколадови торти, домашен шоколадов сладолед… Очите й сияят палаво и с наслада.

— Като момиче никога не съм правила партита. Нито едно. Веднъж ходих на танци чак в Монтобан с едно момче от крайбрежието. Уха! — Многозначителен сладострастен жест. — Мургав като петмез и точно толкова сладък. Пихме шампанско с ягодов шербет. Танцувахме… — Въздъхна: — Де да можеше да ме видиш тогава, Виан. Няма да повярваш. Каза ми, че приличам на Грета Гарбо, недният му ласкател, и двамата се преструвахме, че наистина го е мислел. — Изкикоти се тихичко. — Е, разбира се, не беше от ония, дето се женят — отбеляза философски. — Редовният номер.

Нощем почти не спя, пред очите ми танцуват бонбони. Анук вече се премести в новата си таванска стая и аз ту заспивам, ту се събуждам, унасям се, бълнувам… докато клепачите ми се насълзят от безсънието и стаята се втурне около мен като люлеещ се кораб. Още един ден, казвам си. Само още един.

Снощи станах от леглото и извадих картите от кутията, откъдето си бях обещала да не излизат повече. Усетих ги хладни между пръстите си, гладки като слонова кост, цветовете им се завъртяха върху дланите ми — синьо, пурпурно, зелено, черно… Познатите образи преминаваха светкавично пред очите ми като цветя, затиснати между черни стъкла. Кулата. Смърт. Любовниците. Смърт. Шестица. Смърт. Свещеникът. Смърт. Казвам си, че това не означава нищо. Майка ми вярваше и ето докъде стигна. Бягство, вечно бягство. Ветропоказателят на „Сен Жером“ замлъкна, призрачно спокойствие. Вятърът също угасна. Затишието ме смущава повече от скърцането на ръждясалото желязо. Въздухът е топъл, подсладен от ароматите на приближаващото лято. В Ланскене лятото се стоварва изведнъж, веднага щом стихнат мартенските ветрове. Идва с дъх на цирк. На трици и пържено тесто, на окосена трева и животински изпражнения. Майка ми вътре в мен шепти: Време е за промяна. У Арманд свети. Виждам малкото жълто квадратче на прозореца й, потрепва по водите на Тан. Какво ли прави по това време. Говорихме само веднъж за плановете й, оттогава нито дума. Все отклонява темата към рецепти, обяснява ми най-ефикасните начини за олекотяване пандишпан, убеждава ме кое е правилното съотношение захар-алкохол за най-вкусните пияни вишни. Потърсих в речника описанието на болестта й. Сложните медицински термини ми се струват като друг начин за бягство — неясни и хипотетични като изображенията върху картите. Невъобразимо е човек да си представи, че тези думи могат да бъдат приложени в действителност. Зрението й отслабва, пред погледа й плуват черни острови и всичко, което вижда, е на точки, на петна, замацано. Накрая чисто черно.