Шоколад

Разбирам я. Защо да се бори да съхрани за по-дълго време едно състояние, обречено на този неизбежен край? Мисълта, че в действията й има разхищение (която бе толкова близка на майка ми вследствие годините пестене и несигурност), определено не подхожда на Арманд. По-добре да се отдаде на своята екстравагантност с пълна сила, да изригне като вулкан и после внезапно да угасне в тъмнината. Въпреки това нещо в мен крещи упорито: не е честно! Може би продължава да се надява на чудо. Това също е наследство от майка ми. Арманд не вярва на такива неща.

През последните седмици, когато морфинът бе установил контрол над всичко и очите й бяха непрестанно замъглени, губеше връзката си с реалността с часове, пърхаше между въображаеми образи като пеперуда сред цветя. Някои от тях бяха красиви — мечти за летеж, за светлина, за извънтелесни срещи с филмови звезди и същества от неизвестни планети. Ала други тънеха в мрак, страшни и параноични. В тях винаги присъстваше Черния призрак, надзърташе от ъглите, присядаше край витрини на закусвални, зад щандове на дрогерии. Веднъж шофьор на такси, колата му е черна катафалка, като онези, лондонските, над очите му е смъкната бейзболна шапка с надпис „Доджърс“84, така каза майка. Той я преследвал, преследвал всички нас, които някога сме го били измамили. По време на едно от тези пропадания измъкна жьлто портмоне и ми го показа. Бе натъпкано с изрезки от вестници, повечето от края на шейсетте и началото на седемдесетте. Предимно на френски, но и на италиански, немски, гръцки. Всички бяха за отвличания, изчезвания, покушения над деца.

— Толкова е лесно — каза ми тя с огромни и мътни очи. — Някъде, където има много хора. Толкова е лесно да изгубиш детето си. Да изгубиш дете като теб. — Намигна ми многозначително. Стиснах я за ръката.

— Всичко е наред, маман, ти винаги много си внимавала, не си ме изпускала от поглед. Затова никога не съм се губила.

Пак ми смигна.

— О, напротив, губила си се. Гу-убила си се. — За известно време очите й останаха втренчени в празното пространство, устата й бе разкривена в ухилена гримаса, усетих ръката й като стиска сухи съчки. — Гу-убил-лаа — повтори отнесено и заплака. Опитах се да я утеша. Започнах да прибирам изрезките обратно в портмонето. Докато ги тъпчех вътре, забелязах, че в няколко от тях се споменава един и същ случай — изчезването на осемнайсет месечната Силвиан Келу от Париж. Майка й я оставила в детското столче на задната седалка на колата само за две минути, за да отскочи до аптеката, а когато се върнала, бебето го нямало. Липсвала още и торбата с пелените, както и червено плюшено слонче и кафяво мече.

Забеляза, че чета статията, и се усмихна.

— Мисля, че беше на две години — отрони загадъчно. — Почти на две. Тя беше много по-руса от теб. Не може да си била ти, нали? Все едно, бях по-добра майка от нея.

— Разбира се. Ти беше добра майка, чудесна майка. Не се тревожи. Никога не би направила нищо, за да ме изложиш на риск.

Тя само поклати глава и се усмихна.

— Невнимателна. Просто невнимателна. Не заслужаваше прекрасно малко момиченце, нали?

Кимнах, в следващия миг се вцепених.

— Не бях лоша, нали, Виан? — Детински въпрос. Потръпнах. Листът се изплъзна измежду пръстите ми.

— Не — уверих я. — Не беше лоша.

— Добре се грижех за теб, нали? Никога не те изоставих. Дори когато онзи свещеник каза… каквото там каза. Никога.

— Да, маман. Не ме изостави.

Бях се вледенила, умът ми се бе парализирал. Пред погледа ми се мержелееше името, толкова подобно на моето, датите… А мечето, слончето, не си ли ги спомнях? Плюшът, протъркан дотолкова, че отдолу се подава червеният плат. Не се разделях с тях между Париж и Рим, Рим и Виена.

Разбира се, можеше да е поредната й заблуда. Имаше и други, като например змията под чаршафите и жената в огледалото. Може да си го е въобразила. Толкова голяма част от живота на майка ми представляваше именно това. А и… след толкова години какво значение имаше?

Станах в три. Усещах леглото си нагорещено и неудобно. Сънят бе отлетял безвъзвратно. Запалих свещ и отидох в празната стая на Жозефин. Картите си стояха в старата кутия на майка, потръпваха в очакване. Любовниците. Кулата. Свещеникът. Смърт. Кръстосала крака на голия под, започнах да ги бъркам доста по-яростно от обикновено. Кулата с падащите хора и срутващите се стени, това го разбрах: постоянният ми страх от смяна на местоположението, от пътя, от загубата. Свещеникът с качулката и фенера прилича на Рейно, лукавото му бледо лице е скрито между сенките, Смъртта я познавам прекрасно, механично разпервам пръсти срещу картите — обратно! Но Любовниците? Помислих си за Рижия и Жозефин, двамата толкова си приличат, без да го осъзнават. Не успях да притъпя жилото на завистта. Но вьпреки това ме обзе странното усещане, че картите не са ми казали всичко, не са разкрили тайните си. В стаята нахлу люляков аромат. Може би някое от шишенцата на майка е било със счупена запушалка. Въпреки нощния мраз усещам нечии горещи пръсти да се протягат към дълбините на съществото ми. Рижия? Рижия?