Шоколад

— По-късно ще говорим. Сега искам да празнувам.

Посреща шампанското с радостни възгласи.

Десертът е шоколад фондю. Трябва да се приготвя в хубав ден, тъй като влажното време матира лъскавината на разтопената маса. Смесват се седемдесет процента натурален шоколад, масло, малко бадемово олио и сметана, прибавена в последния момент. След това се затопля внимателно. Вземат се набучени на шишчета парчета сладкиши или плодове и се потапят в шоколадовата смес. Тази вечер съм осигурила любимите на всички присъстващи, макар че по рецепта в шоколада се топи единствено gateau de Savoie93. Каро обявява, че не може да хапне нито хапка повече, но си взема две парчета от шарените roulades bicolores94. Арманд опитва от всичко наред. Цялата сияе и става все по-общителна с всяка изминала минута. Жозефин обяснява на Бланш защо е напуснала мъжа си. Жорж ми се хили похотливо зад омазаните си с шоколад пръсти. Люк се закача с Анук, която е полузаспала на стола си. Кучето ръфа игриво крака на масата. Зезет най-непринудено започва да кърми бебето си. Каро понечва да направи някакъв коментар, но в следващия момент свива рамене и си замълчава. Отварям нова бутилка шампанско.

— Добре ли си? — тихичко пита Люк Арманд. — Искам да кажа, да не ти е зле, или нещо такова. Взе ли си лекарството?

Арманд се изсмива.

— Твърде много се притесняваш за момче на твоята възраст. Ще вдигнеш голяма тупурдия и майка ти ще се тревожи. Недей да учиш краставичаря как да продава краставици. — Все още е в добро настроение, но изглежда поуморена. На масата сме вече почти четири часа. Дванайсет без десет е.

— Знам — отвръща той с усмивка. — Но още не бързам да се сдобия с наследство.

Тя го потупва по рамото и му налива нова чаша. Ръката й не е много уверена, малко вино се разлива на покривката.

— Не се тревожи, имам още много такива.

Завършваме вечерята с моя шоколадов сладолед, трюфели и кафе и по глътка ароматен калвадос в загрети чашки. Анук настоява да си получи canard, бучка захар, напоена с няколко капки от алкохола, после иска още една за Чехълчо. Чашите са пресушени, чиниите ометени. В мангалите просветва жарта. Наблюдавам Арманд, която продължава да говори и да се смее, но не толкова оживено както преди, очите й са притворени, държи ръката на Люк под масата.

— Колко е часът? — пита след малко.

— Почти един — отвръща Гийом.

Тя въздъхва.

— Време е да си лягам. Нали разбирате, вече не съм на ония години.

С мъка се изправя от стола, като не забравя да прибере повечето от подаръците си. Гийом я следи неотклонно с поглед. Той знае. Арманд го поглежда с особена игривост в благата усмивка.

— Не мисля да държа реч — казва с комична сериозност. — Не понасям такива работи. Просто искам да ви благодаря… да благодаря на всички ви… и да ви кажа, че прекарах чудесно. Не помня някога да съм се чувствала по-добре. Хората си мислят, че като остарееш, нямаш право на забавления. — Рижия, Жорж и Зезет я заливат с радостни възгласи. Арманд кима. — Все пак утре гледайте да не ме търсите много рано сутринта — усмихва се леко накриво. — Май не съм си пийнала толкова, откакто бях на двайсет, така че ще ми е нужен повечко сън — предупреждава ме с остър поглед. — Определено ще ми нужен — повтаря мъгляво и се отправя към спалнята си.

Каро скача да я подкрепи, но Арманд я спира с властен жест.

— Спокойно, дъще. Винаги си била такава, все се притесняваш за нещо — обърна се да ме погледне, този път ведро. — Виан ще ми помогне. Останалите могат да почакат до сутринта.

Отвеждам я към стаята й, а другите си тръгват бавно, все още се чуват разговори и смехове. Каро се е вкопчила в Жорж, Люк я е подхванал от другата страна. Прическата й съвсем се е разпаднала, така изглежда по-млада и с по-меки черти. Докато отварям вратата на стаята, я чувам да казва:

„… наистина ми обеща, че ще се премести в «Les Mimosas». Такъв товар ми падна от плещите…“

Арманд също чува думите й и се засмива сънливо.

— Сигурно не е лесно да имаш такава опърничава майка. Сложи ме да си легна, Виан, преди да съм се строполила.

Помогнах й да се съблече. На възглавницата има приготвена мека ленена нощница. Докато я мушва през главата си, сгъвам дрехите й.

— Би ли ми сложила подаръците някъде, където ще мога да ги виждам — неясно махване към близкия скрин. — Може би там.

Изпълних заръките й като в сън. Май и аз бях пийнала повечко, отколкото възнамерявах, защото се чувствах странно успокоена. По голямото количество инсулинови ампули в хладилника разбрах, че не си е била инжекции вече няколко дни. Щеше ми се да я попитам дали е убедена, дали наистина знае какво прави. Вместо това разстлах подаръка на Люк върху облегалката на стола, така че да го вижда — копринена феерия от щедро, дръзко, безусловно червено.

— Върви си, Виан — гласът й бе нежен, но твърд. — Беше чудесно.

Поколебах се. За миг мярнах отраженията ни в огледалото на тоалетката. С новата си прическа ми заприлича на възрастния мъж от видението ми, но лицето й бе ален полъх, усмихваше се. Бе затворила очи.

— Остави лампата — това за сбогуване. — Лека нощ.