Шоколад

— Но аз не правя нищо — продължих да упорствам, почти заразена от нейната усмивка. — Просто си гледам работата. Въртя си магазина. Просто съм си аз — въпреки, че се смеех, се почувствах неловко.

— Все едно — отвърна Арманд. — Така или иначе, ти си в основата на всичко. Виж само колко неща се промениха — аз, Люк, Каро, пришълците край реката — тя рязко отметна глава към „Les Marauds“, — че дори и той, в кулата си от слонова кост оттатък площада. Всички се променяме. Бързаме напред. Сякаш стар часовник е бил смазан след години, в които е показвал все едно и също време.

Бе толкова близо до собствените ми мисли от предишната седмица. Поклатих категорично глава.

— Не е заради мен. Заради него е. Заради Рейно. Аз нямам нищо общо.

Внезапен образ някъде в дъното на съзнанието ми, като обърната карта. Черния призрак в своята часовникова кула навива механизма все по-бързо и по-бързо, отбелязва промените, настройва звъненето, прогонва ни от града… Заедно с този притеснителен образ изплува и друг: възрастен мъж на легло с тръбички в носа и ръцете, Черния призрак се е надвесил над него, изпълнен с мъка, а може би триумфиращ, а зад гърба му гори огън.

— Баща му ли е? — изрекох първите думи, които нахлуха в главата ми. — Искам да кажа, старецът, при когото ходи. В болницата. Кой е той?

Арманд ме изгледа изненадано изпод вежди.

— Откъде знаеш за него?

— Понякога получавам… усещания… за някои хора. — Нещо ме възпираше да й разкажа за гледането на шоколад, да използвам терминологията, с която майка ми ме бе запознавала толкова издълбоко.

— Усещания — Арманд бе явно заинтригувана, но не продължи с въпросите.

— Значи все пак има някакъв старец? — не можех да прогоня мисълта, че съм напипала нещо важно. Някакво оръжие може би в негласната война с Рейно. — Кой е той? — не се отказах.

Арманд сви рамене.

— Един свещеник — отвърна с пренебрежение, което ми подсказа, че е време да спра, защото няма да продължи нататък.

16 Сряда, 26 февруари

Когато отворих тази сутрин, Рижия чакаше на прага. Беше с дочен гащеризон, косата му вързана на опашка на тила. По опръсканите с капчици утринна роса коса и рамене можех да предположа, че е прекарал там известно време. Посрещна ме с бегло подобие на усмивка, след което надзърна зад мен към магазина, където играеше Анук.

— Здрасти, малка пътешественичке — поздрави я. Този път усмивката му беше съвсем истинска, предпазливото му лице грейна.

— Заповядай. Трябваше да почукаш. Не забелязах, че стоиш навън.

Рижия измърмори нещо неразбираемо със силния си марсилски акцент и смутено прекрачи прага. В движенията му се преплитат по странен начин грация и тромавост, сякаш не се чувства добре под покрив.

Налях му висока чаша черен шоколад, подправен с kahlua.

— Трябваше да доведеш и приятелите си — подхвърлих небрежно.

В отговор сви рамене. Забелязах, че оглежда внимателно обстановката, фиксира нещата около себе си с искрен, макар и някак подозрителен интерес.

— Заповядай, настанявай се — поканих го към високите столове край бара.

Поклати глава.

— Благодаря — отпи глътка шоколад. — Всъщност дошъл съм да те помоля да ми помогнеш. Да ни помогнеш — беше едновременно притеснен и ядосан. — Не е за пари — изстреля бързо, сякаш да изпревари въпроса ми. — Ще си платим каквото трябва. Просто самата… организация… имаме известни трудности.

Стрелна ме с поглед, изпълнен с възмущение и негодувание, насочени към неизвестен за мен обект.

— Арманд… Мадам Воазен каза, че ще ни помогнеш — додаде.

След което ми изложи ситуацията. Слушах внимателно, без да кажа нито дума, само от време на време кимах окуражително. Постепенно започнах да си давам сметка, че онова, което бях приела за нечленоразделност, е било просто израз на неудоволствие, задето се налага да потърси чужда помощ. С изключение на силния акцент, Рижия говореше съвсем интелигентно. Бил обещал на Арманд да й поправи покрива, така ми каза. Не било кой знае какво, не повече от два-три дни работа. За жалост единственият местен доставчик на дървесина, бои и други необходими строителни материали бил Жорж Клермон, който категорично отказал да продава стоката си както на Арманд, така и на Рижия. Ако майка желае да й се поправи покривът, било обяснението му, нека накара него, Жорж, а не някаква си шайка пройдохи и скитници. Не че от години не й бил предлагал… не я бил умолявал… да му позволи да й ремонтира покрива, при това безплатно. Нека пусне циганите в къщата си, пък да видим после какво ще стане. Изчезнали ценни вещи, откраднати пари… Не се случвало за пръв път възрастна жена да бъде нападната или убита заради жалкото й имущество. Не. Изключено, съвестта не му позволявала…

— Псевдонабожно копеле — изсъска злостно Рижия. — Та той дори не ни познава, изобщо не знае що за хора сме! Говори за нас, все едно сме някаква глутница крадци и убийци. Винаги съм си плащал — за всичко. Никога не съм молил никого за нищо, винаги съм работил…

— Заповядай, пийни си — подканих го внимателно и му долях чашата. — Не всички мислят като Жорж и Каролин Клермон.