Шоколад

Наблюдавам магазина й. Дадох си сметка, че го правя от самото й пристигане в Ланскене — кой влиза, кой излиза, тайните им сбирки. Наблюдавам го така, както като дете гледах гнездата на осите — с омраза и омая. Отначало започнаха скришом, наминаваха в мъртвите часове по здрач или рано сутрин. Преструваха се на клиенти. Ту чаша кафе, ту пакетче стафиди с шоколад за децата. Сега вече са захвърлили преструвките. Циганите я посещават открито и всеки път отправят нахални погледи към затворените кепенци на прозореца ми. Червенокосият с наглите очи, кльощавото момиче, девойката с избелялата коса и арабинът с бръсната глава. Тя се обръща към всеки по име — Рижия, Зезет, Бланш и Ахмед. Вчера в десет пред магазина й спря фургонът на Клермон, натоварен със строителни материали — дъски, боя и катран за покрив. Шофьорът разтовари пред прага й, без да каже нито дума. Тя му написа чек. После трябваше да гледам как ухилените й приятели нарамват кутиите, гредите и кашоните и с весела глъчка ги отнасят надолу, към „Les Marauds“. Измама. Долна лъжа. Поради някаква причина тя е готова да им съдейства. Разбира се, прави го, за да ме ядоса. Не мога да направя нищо друго, освен да запазя достойно мълчание и да се моля за падението й. Но тя прави задачата ми толкова тежка! Вече трябва да се разправям и с Арманд Воазен, която поръчва храна за циганите на своята сметка. Те вече са се запасили с провизии, които ще им стигнат за две седмици. Ежедневните продукти като хляб и мляко купуват от Ажен, нагоре по реката. Мисълта, че може да останат по-дълго, ме изпълва с яд. Но какво може да се направи, при положение че има местни хора, които ги подкрепят? Ти би знаел как да постъпиш, pere, де да можеше да ми кажеш. Освен това съм убеден, че не би трепнал пред изпълнението на своя дълг, колкото и неприятен да е той. Само да можеше да ми дадеш съвет как да постъпя. Дори най-лекото помръдване на пръст би ми било достатъчно. Трепване на клепач. Каквото и да е. Готов съм да приема всякакъв начин, по който би могъл да ми дадеш опрощение. Не? Не помръдваш. Само досадният тътен — хисс-туп! — на машината, която диша вместо теб, която изпраща въздух към атрофиралите ти дробове. Знам, че скоро ще дойде денят, в който ще станеш на крака, излекуван и пречистен, че моето име ще е първото, което ще произнесеш. Да, вярвам в чудеса. Аз, който съм минал през огън. Наистина вярвам.

Днес реших да говоря с нея. Спокойно, без упреци, като баща с дъщеря. Убеден съм, че ще ме разбере. От самото начало тръгнахме не както трябва. Може пък да започнем отново. Нали разбираш, pere, бях готов да проявя щедрост. Разбиране. Но щом приближих магазина й, през витрината видях, че онзи, Рижия, е вътре при нея, светлите му изпитателни очи се впиха в мен подигравателно, изпълнени с презрение и надменност, тъй характерни за хората като него. В ръката му видях чаша. Стори ми се опасен, жесток в мърлявия си гащеризон и дълга, разпусната коса, за миг дори усетих как нещо ме жегва и изпитвам болка за жената. Нима не разбира какви опасности могат да я сполетят само защото общува с тези хора? Нима не я е грижа за самата нея, за детето й? Тъкмо се канех да си вървя, когато погледът ми бе привлечен от някакъв плакат, залепен на стъклото. Престорих се, че го чета, като в същото време тайно плъзнах поглед към нея — всъщност и към двамата. Носеше рокля с цвят на тежко вино, косата покриваше раменете й. Отвътре до слуха ми долетя смехът й.

Очите ми отново се спряха върху плаката. Почеркът бе детски, необработен.

„GRAND FESTIVAL DU CHOCOLAT

В «LA CELESTE PRALINE»

ЗАПОЧВА НА ВЕЛИКДЕН

ВСИЧКИ СА ПОКАНЕНИ

!!! КУПУВАЙТЕ СЕГА, ДОКАТО ИМА!!!“

Прочетох го отново, във вените ми пропълзя възмущение. Откъм магазина все още се чуваше гласът й, извисяващ се над подрънкването на чаши. Погълната от разговора, тя не ме забелязваше, бе с гръб към вратата, извърнала единия си крак навън като танцьорка. Носи ниски обувки, леко топчести отпред, на босо.

ЗАПОЧВА НА ВЕЛИКДЕН!

Сега вече всичко ми е ясно. Цялата й злост, пъклените й замисли. Сигурно още от самото начало го е планирала — този фестивал на шоколада, нагласила е нещата така, че да съвпада с най-светия християнски празник. Още с пристигането си в деня на карнавала го е мислела, искала е да подкопае авторитета ми, да се подиграе с всичко, на което уча хората. Тя и приятелите й от реката.

Твърде гневен, за да си тръгна, както би трябвало да направя, бутнах вратата и прекрачих прага на магазина. Появата ми бе оповестена от веселия и някак подигравателен звън на камбанката на входа. Обърна се да ме посрещне, цяла грейнала в усмивка. Ако само преди миг не бях получил неопровержимо доказателство за нейната зла същност, сигурно щях да си помисля, че усмивката й е искрена.

— Мосю Рейно.